Робин Кук - Заговор

— Идеята не ми изглежда добра — каза Ралф. — Какво си решила да правиш?

— Повярвай ми, не много. Само една бърза визита на лабораторията с ограничен достъп.

— Мислех, че нямаш разрешително.

— Струва ми се, че мога да го уредя.

— Съветът ми е да стоиш далече от Центъра — каза Ралф. — Отиването в лабораторията е причина за повечето от проблемите ти.

— Знам — призна Мариса, — но все пак ще го направя. Това нещо с Ебола направо не ми дава мира.

— Както искаш, но първо се отбий при мен. Не си лягам рано.

— Ралф? — Мариса се стегна и събра смелост да му зададе въпроса. — Познаваш ли конгресмен Маркхам?

Настъпи пауза.

— Познавам го.

— Подпомагал ли си някога изборната му кампания?

— Що за странен въпрос, особено за междуградски разговор.

— Правил ли си го?

— Да — отвърна Ралф. — Няколко пъти. Одобрявам позицията му по много от медицинските въпроси.

След като обеща да се срещнат вечерта, Мариса затвори, изпълнена с облекчение. Беше доволна, че е поставила въпроса, и че Ралф й отговори направо за даренията.

След излитането на самолета обаче, чувството й за несигурност се възвърна. Още недоразвитата в ума й теория бе толкова ужасяваща, че тя се боеше да я изрази с думи.

И още по-обезпокоително — започваше да се пита дали разбиването на къщата и убийството на кучето й не са нещо много повече от случайно нападение, за каквото го бе взела.

20 май, вечерта

Мариса излезе от летището и се насочи право към къщата на Тад. Не се беше обаждала, мислейки, че ще е по-добре да се отбие, макар да бе почти девет часът.

Спря пред къщата и изпита облекчение, че лампите в дневната на втория етаж светят.

— Мариса! — извика Тад, когато отвори входната врата, стиснал медицинско списание в ръката. — Какво правиш тук?

— Може ли да видя стопанина на къщата? — произнесе тя. — Правя промоции по домовете на фъстъчено масло.

— Шегуваш се.

— Разбира се, че се шегувам — отвърна тя раздразнено. — Ще ме поканиш ли да вляза, или цяла нощ ще прекараме тук? — Тя се изненада от собствената си агресивност.

— Съжалявам. — Тад отстъпи. — Заповядай.

Беше оставил вратата на апартамента си отворена и Мариса тръгна пред него. Поглеждайки към лавицата над камината, си помисли, че там лежи пропускът му за лабораторията.

— Звънях ти цял ден. Къде беше?

— Нямаше ме — неопределено отвърна тя. — Беше поредният интересен ден.

— Казаха ми, че си прехвърлена от „Специални патогени“ — каза Тад. — После чух слухове, че си в отпуска. Какво се е случило?

— Де да знаех! — Мариса се отпусна тежко на ниския диван. Котката се материализира сякаш от нищото и скочи в скута й. — Какво става във Филаделфия? Ебола ли е?

— Боя се, че е така — каза Тад и седна до нея. — Обадиха се в неделя. Получих тази сутрин проби и установих, че са пълни с вируса.

— Същият щам ли е?

— Ще знам по-късно.

— Продължаваш ли да мислиш, че всичко идва от конференцията на офталмолозите в Сан Диего?

— Откъде да знам. — В гласа му се усети лека рязкост. — Аз съм вирусолог, не съм епидемиолог.

— Не го увъртай. Не е нужно да си епидемиолог, за да разбереш, че става нещо странно. Имаш ли някаква идея защо бях преместена в друг отдел?

— Предполагам, че Дубчек е…

— Не — заяви тя. — Бил е конгресмен от Тексас, името му е Маркхам. Позвънил директно на д-р Морисън. Стои начело на финансовата комисия, която решава бюджета на Центъра, така че Морисън е трябвало да се съгласи. Но това е много необяснимо, не е ли така? Аз съм само един редови служител.

— Предполагам — съгласи се Тад. Личеше си, че става все по-неспокоен.

Мариса сложи ръка на рамото му.

— Какъв е проблемът?

— Всичко това ме безпокои — каза той. — Знаеш, че те харесвам. Но теб неприятностите сякаш те следват, а аз не искам да се замесвам. Освен това обичам работата си.

— Не искам да се замесваш, но се нуждая от помощта ти само още един път. Затова дойдох толкова късно.

Тад разтърси ръката й.

— Моля те, не ме карай да нарушавам пак правилата.

— Трябва да вляза в лабораторията. Само за няколко минути.

— Не! — Гласът му прозвуча решително. — Не мога да поема този риск, Мариса. Съжалявам.

— Дубчек е вън от града — подчерта тя. — И по това време там няма да има никого.

— Не — повтори той. — Няма да го направя.

Беше непреклонен.

— Добре — кимна тя. — Разбирам.

— Наистина ли? — Тад бе изненадан, че се е отказала толкова лесно.