Робин Кук - Заговор

Наказана за любопитството си, насочи вниманието си към хладилника. Въпреки непохватността, причинена от пластмасовия скафандър и собствената си колебливост, тя успя да се справи с комбинацията на ключалката и отвори относително лесно. Веригата беше друга пречка. Бе заплетена и изискваше усилия, за да я прехвърли през дръжката. Отне й повече време, отколкото би искала, но накрая успя и вдигна капака.

Изтърка скрежа от вътрешната страна на капака и се опита да разчете азбучния списък. Вирусите бяха подредени по азбучен ред. Ебола Заир’76 беше последвана от Ебола Заир’97, E11-E48, F1-F12. Вероятно първата цифра се отнасяше до съответната вана, а буквите и цифрите, които следваха, показваха местоположението на вируса във ваната. Всяка вана съдържаше най-малко хиляда проби, което означаваше, че тук има петдесет отделни вируса на заирския щам от 76-а година.

Колкото е възможно по-внимателно, тя повдигна малко шишенце, затворено с черна капачка. Усети едновременно облекчение и разочарование. Намери щама Заир’76 и извади проба E11. Малкото замръзнало топче вътре изглеждаше безобидно, но тя знаеше, че съдържа милиони малки вируси, всеки един или два от които, когато се разтопяха, бяха в състояние да убият човек.

Върна шишенцето на мястото му и взе следващото, за да види дали ледената топчица изглежда непокътната. Продължи по този начин, без да открие нищо подозрително, докато не взе шишенце E39. То беше празно!

Бързо провери останалите проби: всички бяха там, където трябваше да бъдат. Тя вдигна шишенце E39 на светлината и го погледна с присвити очи през маската си, за да е сигурна, че не греши. Но нямаше никакво съмнение: в стъкленото шишенце нямаше нищо. Макар че бе възможно някой от научните работници да е сложил на погрешно място някоя проба, това тук не трябваше да е празно! Всичките й неизказани страхове, че епидемиите са възникнали от случайна или дори преднамерена злоупотреба със съхранявани в Центъра проби от вируса, изглежда се потвърждаваха.

Внезапно движение привлече вниманието й. Шайбата на вратата, водеща към дезинфекционната стая, се въртеше! Някой влизаше!

Обхвана я парализираща паника. В продължение на един миг тя само стоеше и гледаше безпомощно. Когато се съвзе достатъчно, за да се движи, остави празното шишенце във ваната, върна я в хладилника и затвори капака. Помисли си да избяга, но нямаше къде да отиде. Може би съществуваше начин да се скрие. Погледна към тъмното пространство до клетките с животни. Но не разполагаше с никакво време. Чу ключалката да се отваря и в лабораторията влязоха двама души, облечени в еднакви пластмасови изолационни скафандри. По-дребният изглежда познаваше мястото, защото обясни на по-високия си придружител къде да включи дихателния си маркуч.

Ужасена, Мариса остана там, където беше. Винаги имаше шанс това да са учени от Центъра, които проверяваха протичането на някакъв експеримент. Надеждата й бързо се стопи, когато осъзна, че се насочват право към нея. Случи се в мига, в който забеляза, че по-ниският държи спринцовка. Очите й се преместиха към по-високия, който се движеше тежко напред, с неподвижен лакът, свит под странен ъгъл, събуждайки у нея неприятен спомен.

Мариса се опита да види чертите им, но отблясъкът от маските върху лицата го правеше невъзможно.

— Блументал? — произнесе с въпросителна нотка в гласа по-ниският. Протегна се и грубо обърна маската на Мариса срещу светлината. Очевидно я позна, защото кимна към придружителя си, който посегна да разкопчае ципа на костюма й.

— Не! — изкрещя Мариса, осъзнала, че мъжете не са от охраната. Щяха да я нападнат точно както я бяха нападнали в дома й. Тя отчаяно сграбчи велосипедната заключалка и я хвърли. Объркването им й даде достатъчно секунди да откачи дихателния си маркуч и да хукне към пространството с животинските клетки.

По-високият я последва, но тъкмо се протегна да я хване, когато бе дръпнат назад от въздушния си маркуч, като куче на каишка.

Мариса се движеше толкова бързо, колкото й позволяваха силите в тъмния коридор между натъпканите животински клетки, чувайки заплашителното бъбрене на маймуни, цвъртене на плъхове, пилета и бог знае още какво. Хваната в капана на лабораторията, тя изпита отчаяние. Като се надяваше да ги отклони, започна да отваря клетките на маймуните една след друга. Животните, които не бяха чак толкова зле, че да не могат да се движат, веднага излязоха. Скоро тя се задъха.

Не беше лесно да намери въздушен колектор в тъмнината, но най-накрая успя, включи се към него и я заля прилив от хладен, сух въздух. Бе очевидно, че по-едрият мъж не е запознат с лабораторията, но тя наистина не виждаше това да й дава много по-голямо предимство. Спусна се покрай редицата от клетки до мястото, където би могла да вижда по-голямата част от стаята. С очертан от светлината силует, мъжът се движеше към нея. Мариса нямаше представа дали я вижда, или не, но застана неподвижна, като изпращаше към него мисловни команди да отиде другаде. Но той не се поддаде. Продължи да се движи право към нея. Косъмчетата на врата й настръхнаха.