Робин Кук - Заговор

— Да. Мисля, че нападателят го е ударил в лицето, въпреки че не се е съпротивлявал.

Чу се пропукване на интеркома:

— Мари, има ли при теб доктор от Националния Епидемиологичен Център?

Сестрата погледна към Мариса, след това се обърна отново към микрофона.

— Да, тук е.

През продължаващото пукане, което показваше, че линията е отворена, Мариса чу една жена да произнася: „В стаята на д-р Алекси е“. — Друг глас нареди: — „Не казвай нищо! Ще отида и ще говоря с нея“.

Пулсът на Мариса се ускори. Беше Дубчек! Тя отчаяно огледа стаята, сякаш търсеше къде да се скрие. Помисли си да попита сестрата дали има друг изход, но знаеше, че ще прозвучи странно, пък и беше прекалено късно. Вече чуваше стъпките по коридора.

Сирил влезе, намествайки предпазните си очила.

— Мари?

— Да — отвърна сестрата.

Мариса се насочи към вратата, но Дубчек хвана ръката й. Тя замръзна. Беше нелепо да се конфронтират по този начин в присъствието на умиращ човек. Беше уплашена от реакцията на Дубчек като знаеше колко много заповеди вероятно е нарушила. В същото време беше ядосана, че е била принудена да го стори.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изръмжа той, без да пуска ръката й.

— Имай уважение поне към пациента, ако не към другите — каза Мариса, като се освободи от хватката му и тръгна да излиза.

Дубчек тръгна след нея. Тя свали предпазните очила, външния костюм, качулката и ръкавиците и ги пусна в съответния контейнер. Дубчек направи същото.

— Да не би да правиш кариера, пренебрегвайки ръководството? — поиска да знае той, като едва сдържаше гнева си. — Що за игра играеш?

— Не бих искала да говоря за това — сопна се Мариса и тръгна към асансьорите.

— Какво означава това „не бих искала“? — извика Дубчек. — За коя се мислиш?

Той отново я хвана за ръката и я обърна с лице към себе си.

— Мисля, че трябва да изчакаме, докато се успокоиш — опита се да произнесе Мариса с възможно най-хладен тон.

— Да се успокоя? — избухна той. — Слушай, млада лейди, първото нещо, което ще направя сутринта, е да се обадя на д-р Морисън и да поискам да те накара да напуснеш. Ако откаже, ще поискам официално изслушване.

— Това ме устройва — каза Мариса, без да изпуска от контрол емоциите си. — Има нещо необичайно в тези епидемии на Ебола и смятам, че не искаш да го научиш. Може би наистина има нужда от официално изслушване.

— Махай се оттук, преди да съм те изхвърлил — озъби й се той.

— С удоволствие.

Докато излизаше от болницата, тя осъзна, че трепери. Не обичаше конфронтациите и отново се чувстваше разкъсвана между справедливия гняв и унижението. Беше сигурна, че е близо до истинската причина за епидемиите, но още не можеше да формулира подозренията си дори за самата себе си.

Опита се да мисли по пътя за аерогарата, но единственото, за което можеше да мисли, бе грозната сцена между нея и Дубчек. Знаеше, че поема риск, идвайки в болница Берсън, при условие че не е служебно упълномощена. Сирил имаше право да е бесен. Но тя искаше само да обсъди странния факт, че всички, които първоначално се бяха разболели, са били нападнати непосредствено преди това.

Докато чакаше самолета си за Атланта, тя отиде до телефона да се обади на Ралф. Милият Ралф! Както винаги вдигна веднага, каза й, че се е разтревожил и е отишъл до дома й, след като толкова време не могъл да се свърже с нея по телефона. Попита я къде е била, преструвайки се на възмутен, че е тръгнала, без да го предупреди.

— Във Вашингтон, в момента съм във Филаделфия, но съм на път за Атланта.

— Да не би да си отишла във Филаделфия заради новата епидемия?

— Да — призна тя. — Много неща се случиха, откакто за последен път говорихме. Историята е дълга, но основното е, че не се е очаквало да отида и когато Дубчек ме хвана, побесня. Може да изхвърча от службата. Да знаеш някъде да търсят педиатър без почти никакъв стаж?

— Няма проблем — каза Ралф със смях. — Мога да те взема на работа веднага в Университетска болница. Кой номер е полетът ти? Ще отида до летището и ще те посрещна. Бих искал да разбера кое е било толкова важно, че да те накара да тръгнеш, без дори да ми се обадиш.

— Благодаря, но не е необходимо — каза Мариса. — Хондата ми ме чака.

— Отбий се тогава при мен на път за вкъщи.

— Сигурно ще е прекалено късно. — Тя си помисли веднага, че без съмнение ще е много по-приятно да е с него, отколкото да седи в собствената си празна къща. — Имах намерение да мина през Центъра. Имаше нещо, което бих искала да направя, докато Дубчек е извън града.