Робин Кук - Заговор

— Хотел „Сплендид“ — каза д-р Карбонара. — Ще ви запазя стая веднага. След почивката ще сложите ново начало. Искам да ви уверя, че нямаме оплаквания от работата ви. Всъщност, впечатлени сме от представянето ви. Тези епидемии ни ужасиха. Ще сте важно попълнение към екип, който работи върху чревната бактерия, и съм сигурен, че ще харесате жената, която ръководи отдела — д-р Хариет Самфорд.

Мариса си тръгна за вкъщи с объркана глава. Беше се надявала, че работата й ще я отвлича от мисли за бруталната смърт на Тафи; и докато бе мислила, че съществува вероятност да я уволнят, никога не бе допускала, че ще й предложат отпуска. Запита се неопределено дали не трябва да попита Ралф за сериозността на намеренията му да заминат на Карибите. Макар подобна идея да си имаше недостатъците. Тя го харесваше като приятел, но не беше сигурна дали не е готова за нещо повече.

Празната й къща беше тиха без жизнерадостния лай на Тафи. Мариса имаше непреодолимото желание да се хвърли в леглото и да се завие презглава, но знаеше, че това означава да се поддаде на депресията, която бе решила да преодолее. Всъщност, не бе приела наистина историята на д-р Карбонара като извинение за преместването й. Случайна препоръка от конгресмен обикновено не завършваше с такива бързи резултати. Беше сигурна, че ако провери, ще се окаже, че Маркхам е приятел на Дубчек. Поглеждайки към леглото си с приканващо бухнали възглавници, тя реши този път да не се отказва, както обикновено правеше. Последното разочарование, след напускането на Роджър, също бе твърде прясно в съзнанието й. Вместо да отстъпи и да приеме ситуацията, както бе сторила тогава, тя си каза, че трябва да направи нещо. Въпросът беше какво.

Като отдели мръсните си дрехи, възнамерявайки да се отдаде на терапевтичното въздействие на прането, тя забеляза опакования си куфар. Беше като поличба.

Импулсивно вдигна телефона и позвъни на авиокомпания „Делта“ да направи резервация за следващия полет за Вашингтон.

— Точно до вратата има информационно гише — каза осведоменият шофьор, посочвайки стълбите към сградата на Конгресния център.

След като влезе, Мариса мина през метален детектор, докато униформен охранител проверяваше съдържанието на дамската й чанта. Тя попита за кабинета на конгресмен Маркхам и разбра, че е на петия етаж. Следвайки обърканите обяснения — оказа се, че единствено главният асансьор отива до петия етаж — тя бе стъписана от износения вид на интериора на сградата. Стените на асансьора се оказаха покрити с графити.

Въпреки обиколния маршрут, все пак намери офиса. Външната врата бе открехната, така че влезе неканена, надявайки се елементът на изненада да е в нейна полза. За съжаление, конгресменът не беше вътре.

— Няма да се върне през следващите три дена. Бихте ли искали да си запишете среща?

— Не съм сигурна — отвърна Мариса, чувствайки се малко глупаво, след като беше била път от Атланта, без да се поинтересува дали мъжът ще е в града и дали ще е свободен.

— Искате ли да разговаряте с господин Абрамс, административният помощник на конгресмена?

— Да — каза Мариса. Истината беше, че нямаше представа как ще се изправи пред Маркхам. Ако просто го попиташе дали се е опитал да направи услуга на Дубчек като намери начин да я отстрани от епидемията, той със сигурност щеше да отрече. Докато още мислеше, един сериозен млад мъж се приближи към нея и й се представи като Майкъл Абрамс.

— Какво мога да направя за вас? — попита той и протегна ръка. Изглеждаше двайсет и пет годишен, с тъмна, почти черна коса и широка усмивка, за която Мариса предположи, че няма как да е толкова искрена, както изглежда в първия момент.

— Има ли възможност да говорим някъде насаме? — попита го тя. Двамата стояха точно пред бюрото на секретарката.

— Разбира се. — Той я поведе към офиса на конгресмена, голямо помещение с висок таван и огромно махагоново бюро, от едната страна на което стоеше американското знаме, а от другата — знамето на щата Тексас. Стените бяха покрити със снимки в рамки, показващи как конгресменът се ръкува с различни знаменитости, включително с неотдавнашните президенти.

— Казвам се д-р Блументал — започна Мариса веднага, след като седна. — Това говори ли ви нещо?

Майкъл поклати глава.

— Трябва ли?

— Може би — въздъхна Мариса, без да знае как да постъпи по-нататък.

— От Хюстън ли сте?

— Не, от Атланта. От Националния Епидемиологичен Център. — Тя го погледна да види дали този отговор е необичаен. Не беше.