Робин Кук - Заговор

— И какъв е той?

— Знае се, че Ебола постоянно мутира. А ние в САЩ и трите пъти се сблъскваме с един и същи щам, и още по-учудващото е, че той е същият, открит при избухването на заразата в Заир през 76-а година. Според мен това не говори, че вирусът се е разпространил по естествен начин.

— Може и да си права — промърмори Ралф. — Но си в деликатна ситуация и трябва да действаш съобразно това. И дори да има поредна епидемия, което се надявам да не стане, сигурен съм, че Центърът ще е в състояние да я контролира.

— Това е под голям въпрос — каза Мариса. — Статистиката от Финикс не е окуражаваща. Разбираш ли, че има триста четиридесет и седем смъртни случая и само тринайсет души са оживели?

— Знам статистиката — каза Ралф. — Но при осемдесет и четири първоначални случая, мисля, че сте свършили страхотна работа.

— Не съм сигурна дали щеше да мислиш, че е страхотна, ако заразата беше в твоята болница — възрази Мариса.

— Предполагам, че си права. Мисълта за нова епидемия от Ебола ме ужасява. Може би точно затова ми се иска да вярвам в официалната позиция. Ако е правилна, заплахата може да е свършила.

— По дяволите — извика тя с внезапна страст. — Толкова се тревожех за себе си, че напълно забравих за Тад. Дубчек сигурно знае, че точно Тад ме е вкарал в лабораторията. По-добре да се върна и да го потърся.

— Иди и се успокой — посъветва я Ралф. — Утре е събота. Ще мина да те взема за вечеря.

— Страхотен си. Утрешната вечеря може да се окаже направо целебна за нервите ми.

Тя се наведе и го целуна по челото. Беше толкова мил. Искаше й се да го намира за по-привлекателен.

Когато се върна в Центъра, осъзна, че гневът й към Дубчек е заменен от страх за работата й и вина за поведението й. Ралф имаше право: тя не беше действала като отборен играч.

Откри Тад в лабораторията по вирусология, зает с нов проект върху СПИН. СПИН продължаваше да е най-високият приоритет на Центъра. Когато улови погледа й, Тад закри лицето си с ръце, сякаш се отбранява.

— Зле ли беше? — попита тя.

— По-зле, отколкото си представяш.

— Съжалявам. Но как е разбрал?

— Попита ме — призна си с въздишка Тад.

— И ти му каза?

— Разбира се. Не можех да го лъжа. Попита ме също дали се срещаме с теб.

— И ти му каза и това? — Мариса беше покрусена.

— Защо не? Така поне го убедих, че не съм вкарал в лаборатория с ограничен достъп някой случаен от улицата.

Тя си пое дълбоко дъх. Може би беше добре всичко да излезе наяве. Сложи ръка върху рамото му.

— Наистина съжалявам, че ти създадох неприятности. Може ли да се опитам да оправя нещата, като вечеряме заедно тази вечер?

Лицето на Тад грейна в усмивка.

— Звучи ми страхотно.

В шест часа Тад мина да вземе Мариса от офиса й, след което я последва в колата си до супермаркета. Тад поръча две агнешки пържоли и почака месаря да ги нареже, оставяйки Мариса да купи картофи и зелена салата.

Когато зеленчуковият магазин се премести в багажника й, Тад настоя да се отбие да вземе някаква бутилка вино. Щяха да се срещнат в къщата й, а междувременно Мариса щеше да се приготви.

Беше започнало да вали, но докато се вслушваше в ритъма на чистачките, Мариса усети, че я изпълва надежда. Определено беше по-добре всичко да се изясни и първото нещо, което щеше да направи в понеделник сутринта, е да отиде при Дубчек и да се извини. Като двама възрастни нямаше начин да не успеят да изгладят нещата.

Тя спря в местната пекарна и взе два сладкиша „Наполеон“. След това вкара колата зад къщата срещу кухненската врата, за да си спести пътя за разтоварване на покупките. Слънцето още не бе залязло, но беше тъмно. Мариса започна да рови във връзката с ключове, за да пъхне правилния в ключалката. Натисна ключа за светване с лакът, преди да стовари двете големи кафяви торби на кухненската маса. Когато дезактивира алармата, се зачуди защо Тафи не се втурна да я посрещне. Извика няколко пъти името му, но къщата оставаше тиха. Дали пък семейство Джъдсън не го бяха взели по някаква причина?

Мина през късия коридор до дневната и светна лампиона до дивана. Отново се провикна, но кучето не се появи. Дали пък не се беше качило по стълбите горе в спалнята й, както правеше понякога? В този момент го видя да лежи на пода близо до прозореца с глава, странно извита под неестествен ъгъл.

— Тафи! — изкрещя Мариса отчаяно, затича се към кучето и приклекна. Но преди да го докосне, някой я хвана отзад и изблъска главата й напред с такава сила, че стаята се завъртя пред очите й. Тя инстинктивно се протегна и хвана ръката, усещайки я като дърво под плата на костюма. Дори с цялата си сила не можа да разхлаби хватката около врата си. Чу се звук от раздиране и тя осъзна, че роклята й е скъсана. Опита се да се извие и да види нападателя си, но не можа.