Робин Кук - Заговор

— Тогава значи твоето „най-добре“ не е достатъчно — озъби й се той. — И не мисля, че си осъзнала степента на отговорността, която Центъра има към обществото, особено като създаваш сега истерия около заразата.

— Виж, мисля, че грешиш. — Тя впери поглед в лицето му. — Приемам отговорността ни към обществото много сериозно и вярвам, че пренебрегването на заплахата от Ебола е лоша услуга. Няма научно потвърждение, че се вижда краят на заразата от този вирус, и правя всичко, което мога, за да изолирам източника, преди да ни е изненадал отново.

— Д-р Блументал, тук не решаваш ти!

— Съзнавам този факт, д-р Дубчек. Ако аз решавах, със сигурност нямаше да подпиша официалната позиция, че д-р Рихтер е пипнал болестта от Африка и е преживял нечувани шест месеца инкубационен период. Защото ако д-р Рихтер не е пренесъл вируса от Африка, единственият източник на зараза е тук, в Центъра!

— Това са неоснователни предположения, които няма да толерирам.

— Ти можеш да ги наричаш „предположения“ — каза Мариса и се изправи. — Но аз наричам това „факти“. Дори военните в Детрик нямат Ебола. Вирусът е само в Центъра, съхраняван в хладилник с обикновена ключалка за велосипед. Ама че защита за най-смъртоносния вирус, познат на хората! И ако вярваш, че лабораторията с ограничен достъп е сигурна, само си спомни, че аз успях да вляза вътре.

Тя още трепереше, когато влезе в Университетската болница няколко часа по-късно и попита къде се намира закусвалнята. Тръгна по коридора и се учуди на себе си откъде събра толкова сила. Никога до този момент не беше имала смелостта да се изправи срещу началник, както го беше направила сега. Още се разтреперваше като си спомнеше лицето на Дубчек и как й нареди да се маха от офиса му. Без да знае какво да прави и сигурна, че кариерата й в Центъра е приключила, тя излезе от там и подкара колата безцелно, докато не се сети за Ралф и реши да го помоли за съвет. Хвана го в почивката между две операции и той се съгласи да обядват заедно.

Закусвалнята в Университетската болница беше приятно място с маси, покрити с жълти покривки и под с бели плочки. Мариса видя Ралф да й маха от една маса в ъгъла.

С типичния си маниер той я посрещна и издърпа за нея стол. Макар да й се струваше, че всеки миг ще избухне в сълзи, Мариса се усмихна. Галантните му маниери не се връзваха с хирургическото му облекло.

— Благодаря ти, че намери време да се видим — каза тя. — Знам колко си зает.

— Глупости — усмихна се той. — За теб винаги имам време. Кажи ми какво не е наред. Звучеше много разстроена по телефона.

— Нека първо да хапнем.

Прекъсването помогна; Мариса охлади емоциите си, докато се връщаха с подносите.

— Имах някои неприятности в Центъра — сподели тя. Беше му казала за поведението на Дубчек в Ел Ей и за инцидента в хотелската стая. — Оттогава е трудно да се разберем. Може би аз не се справям както трябва, но не мисля, че вината е в мен.

— Това никак не ми се връзва с Дубчек — намръщи се Ралф.

— Да не би да казваш, че не ми вярваш?

— Напълно ти вярвам — успокои я той. — Но не съм сигурен дали не се заблуждаваш, че всичките ти проблеми идват от онзи нещастен епизод. Не трябва да забравяш, че Центърът е държавна агенция дори когато хората се опитват да игнорират този факт. — Ралф направи пауза и отхапа от сандвича си. След това продължи: — Позволи ми да ти задам един въпрос.

— Давай.

— Вярваш ли, че съм твой приятел и вземам интересите ти присърце?

Мариса кимна, питайки се какво следва.

— Тогава мога да говоря честно — каза той. — Подочух слухове, че определени хора в Центъра не са доволни от теб, защото не си „спазила официалната линия“. Знам, че не си дошла да ми искаш съвет, но въпреки това ще ти го дам. В една бюрократична система трябва да пазиш личното мнение за себе си до правилния момент. Казано без заобикалки, трябва да се научиш да си затваряш устата. Знам го, защото съм прекарал известно време при военните.

— Явно имаш предвид становището ми за Ебола — каза Мариса оправдателно. Макар да знаеше, че е прав, онова, което й каза, я засегна. Беше си мислила, че като цяло е свършила добра работа.

— Становището ти за Ебола е само част от проблема. Просто не си действала като отборен играч.

— Кой ти го каза? — попита Мариса предизвикателно.

— И да ти го кажа, това няма да реши нищо.

— Нито пък ще ме накара да млъкна. Не мога да се съглася с мнението на Центъра по този въпрос. Има прекалено много непоследователност и въпроси, на които не е отговорено, един от които научих миналата нощ, когато без разрешение влязох в лабораторията с ограничен достъп.