Робин Кук - Заговор

Паникбутонът на алармата беше в джоба на сакото й. Бръкна вътре и започна да го опипва с пръсти, като се опитваше отчаяно да го натисне. Тъкмо когато успя, един удар в главата я запрати на пода. Заслушана в раздиращия ухото шум, тя се опита да се изправи. След това чу гласа на Тад, който викаше на нападателя. Тя се обърна, олюля се, и го видя да се бори с висок, набит мъж.

Затискайки ушите си заради протяжния остър вой на алармата, тя хукна към предната врата и я отвори, като викаше за помощ семейство Джъдсън. Притича през ливадата и храстите, които разделяха двата имота. Когато наближи къщата на съседите, видя господин Джъдсън да отваря входната си врата. Тя му изкрещя да се обади на полицията, но не се впусна да обяснява. Обърна се и хукна назад. Звукът от алармата се носеше през дърветата, отстрани на улицата. Като вземаше по две стъпала наведнъж, Мариса връхлетя в дневната си, но я завари празна. Хукна, обхваната от паника, по коридора към кухнята. Задната врата зееше. Тя се приближи до таблото на алармата и я изключи.

— Тад! — изкрещя силно, докато се връщаше в дневната, поглеждайки пътьом в стаята за гости на първия етаж. Нямаше и следа от него.

Господин Джъдсън влезе задъхан през отворената врата на предното стълбище, размахал ръжен. Двамата отидоха в кухнята и излязоха на площадката на задния вход.

— Жена ми се обажда в полицията — каза господин Джъдсън.

— Тук имаше един мой приятел — задъхано обясни Мариса с нарастваща тревога. — Не знам къде е сега.

— Май идва някой — посочи господин Джъдсън с ръка.

Мариса видя, че някой се движи между вечнозелените дървета. Беше Тад. Тя с облекчение затича към него и обви ръце около врата му, като го питаше какво се е случило.

— За съжаление, негодникът ме събори — каза й той и разтри главата си отстрани. — Когато се изправих, беше вече отвън. Чакаше го кола.

Мариса го заведе в кухнята и почисти раната на главата му с мокра кърпа. Беше само повърхностно ожулване.

— Имах чувството, че ръката му е като стик.

— Извадил си късмет, че не си пострадал по-сериозно. Не трябваше да го гониш. Ами ако беше въоръжен?

— Не възнамерявах да се правя на герой — каза Тад. — А и единственото, което видях в него, беше служебно куфарче.

— Служебно куфарче? Кой крадец носи служебно куфарче?

— Беше добре облечен — обясни Тад. — Наистина.

— Видя ли го достатъчно добре, за да можеш да го идентифицираш? — намеси се господин Джъдсън.

Тад сви рамене.

— Съмнявам се. Всичко стана много бързо.

В далечината се чу воят на полицейските сирени. Господин Джъдсън погледна часовника си.

— Бързо дойдоха.

— Тафи! — извика Мариса, спомняйки си внезапно за кучето. Тя изтича в дневната, последвана от двамата мъже.

Кучето не мърдаше и Мариса коленичи и нежно вдигна животното. Главата му увисна безжизнено. Гръбнакът му беше пречупен.

До този момент тя беше сдържала емоциите си. Но сега се разплака истерично. Господин Джъдсън най-сетне я склони да остави кучето. Тад я прегърна, опитвайки се да я успокои.

Полицейската кола се приближи със светнати фарове и двама униформени влязоха в къщата и се заеха с работа. Бързо установиха мястото на влизане — счупения прозорец в дневната — и обясниха на Мариса защо алармата не се е задействала веднага: неканеният гост беше разбил стъклото и беше минал през него, без да вдига рамката на прозореца.

След това поискаха да получат възможно най-пълни обяснения за инцидента. За съжаление, нито Мариса, нито Тад можаха да дадат описание на мъжа, освен твърдата му ръка. Когато попитаха дали липсва нещо, Мариса призна, че още не е проверила, но при споменаването на кучето се разплака отново.

Полицаите я попитаха дали иска да отиде в болницата, но тя отказа. После, като я успокоиха, че ще държат връзка, си тръгнаха. Господин Джъдсън също си тръгна. Обеща да дойде на следващия ден и да поправи счупения прозорец.

След малко Мариса и Тад се оказаха сами, седнали край кухненската маса. Отгоре още стояха неразопакованите зеленчуци.

— Съжалявам за всичко това — въздъхна Мариса, разтърквайки главата си.

— Не ставай глупава — възрази Тад. — Защо не излезем да хапнем някъде отвън?

— Нямам настроение за ресторант. Но пък и не искам да оставам тук. Имаш ли нещо против да си приготвим вечеря в твоя апартамент?

— Разбира се, че не. Да тръгваме!

— Изчакай ме минутка да се преоблека.

20 май

Беше понеделник сутринта и Мариса бе изпълнена със страх. Уикендът не беше минал добре. Петък беше най-лошият ден в живота й, като се започнеше с Дубчек и се минеше през нападението и загубата на Тафи. Точно след нападението успя да потисне емоциите си, но те я връхлетяха по-късно. Бяха вечеряли у Тад и тя бе останала при него, но вечерта мина бурно, в сълзи и гняв срещу онзи, който бе убил кучето й.