Робин Кук - Заговор

Колкото до карантината, той каза на Мариса, че матраците са били донесени отвън и че амбулаторното отделение е превърнато в огромен пансион, разделено на първични и вторични контакти. Всичката храна и вода се внасяли отвън. Оказа се, че д-р Уивър е работил шест години преди това в Центъра.

— Защо ме представихте като експерт? — попита тя, спомняйки си преувеличенията му. Очевидно той знаеше колкото нея, а може би дори повече, за карантинните процедури.

— Заради ефекта — призна д-р Уивър. — Болничният персонал се нуждае от нещо, в което да вярва.

Мариса изсумтя. Да, това, което бе казал по неин адрес, не бе напълно вярно, но не можеше да не признае, че е дало ефект. Преди да се качат на етажа, двамата облякоха предпазни облекла. След това надянаха по още един халат, добавяйки шапки на главите си, очила, маски, ръкавици и болнични обувки.

Пациентът, при когото първо влязоха, бе един от основните хирурзи на клиниката. Беше индус, родом от Бомбай. Всичките страхове на Мариса се върнаха с пълна сила, когато видя състоянието му. Човекът направо умираше. Клиничната картина отразяваше последната фаза на случаите в Ел Ей и Сейнт Луис. Висока температура, ниско кръвно налягане и типичен обрив — всички белези за хеморагична треска. Беше наясно, че този човек няма да издържи още двайсет и четири часа.

За да спести време, тя веднага взе вирусни проби и д-р Уивър обеща те да бъдат незабавно опаковани и изпратени през нощта на Тад Шокли.

Надникване в картона на пациента показа, че историята е сравнително схематична, но при осемдесет и четири случая за по-малко от шест часа едва ли можеше да се надява на подробни описания. Видя, че няма споменати задгранични пътувания, маймуни или контакти със заболелите от Ел Ей и Сейнт Луис.

След като излязоха, Мариса поиска веднага достъп до телефон, после помоли за колкото се може повече лекари доброволци, за да й помогнат при разпитването на пациентите. Ако и останалите болни бяха толкова зле, колкото индиеца, налагаше се да работят изключително бързо, за да получат възможно най-много информация.

Мариса получи телефона в офиса на д-р Дейвис. В Атланта вече минаваше единайсет часът и тя се свърза с Дубчек веднага. Бедата бе, че той бе раздразнен.

— Защо не ми се обади веднага, след като са ти позвънили? Нямах представа, че си заминала, докато не дойдох на работа.

Тя си сдържа езика. Истината бе, че бе казала на операторите да я търсят директно при позвъняване за епидемия. Предположи, че Дубчек е можел да направи същото, ако е искал да бъде информиран своевременно, но сега нямаше смисъл да спори с него.

— Прилича ли на Ебола?

— И още как — каза Мариса, подготвяйки Дубчек за следващата си бомба. — Главната разлика е в броя на заразените. До този момент са засегнати стотици души.

— Надявам се, че си въвела пълна изолация — беше отговорът му.

Остана излъгана. Беше очаквала да бъде разбит.

— Не си ли изненадан от броя на пострадалите? — попита тя.

— Ебола още не е достатъчно добре позната — каза Дубчек. — В този смисъл нищо не ме изненадва. Повече ме тревожи ограничаването й; а как стои въпросът с изолацията?

— Отлична е.

— Хубаво — отвърна той. — Мобилната лаборатория е готова и до часове тръгваме. Осигури колкото се може по-бързо вирусните проби за Тад.

В следващия момент Мариса осъзна, че от другата страна на линията вече няма никой. Нещастникът, беше затворил! Дори нямаше шанс да го предупреди, че цялата болница е под карантина — и че ако влезе, няма да му бъде позволено да излезе.

— Така му се пада — произнесе тя гласно, ставайки от бюрото.

Когато излезе от офиса, откри, че д-р Уивър е събрал единадесет лекари, които да й помагат: пет жени и шестима мъже. Мотивацията на всички бе еднаква — щом така и така бяха принудени да са в сградата, по-добре да свършат някоя работа.

Мариса седна и обясни от какво има нужда: колкото е възможно по-подробна история на болестта на първоначално разболелите се осемдесет и четирима души. Подчерта също, че и в Ел Ей, и в Сейнт Луис проследяването на първите случаи е показало, че те именно са заразили останалите. Очевидно обаче във Финикс нещата стояха различно. При толкова голям брой едновременни случаи имаше подозрение за пренесена чрез храната и водата зараза.

— Ако заразяването е станало чрез водата, нямаше ли да има повече болни хора? — попита една от жените.

— При условие че става въпрос за доставките на цялата болница — отвърна Мариса. — Но може би някой определен водоизточник… — Гласът й секна. — Ебола никога досега не е била пренасяна чрез водата — призна тя. — Всичко това е много загадъчно и затова е толкова важно да проучим историята на всеки случай и да се опитаме да открием някакъв общ източник. Всички ли пациенти са работили в една и съща смяна? Всички ли са се намирали в едни и същи зони на болницата? Всички ли са пили кафе от една кана, еднаква храна ли са яли, влизали ли са в контакт с някакво животно?