Робин Кук - Заговор

— Да знаете случайно дали някой от първите случаи е бил нападнат наскоро? — попита тя, колкото да се откъсне от мислите си, толкова и с очакване да получи положителен отговор.

Дейвид само я погледна и вдигна вежди, сякаш се е побъркала. Явно смяташе, че това е отговорът, който заслужава подобен въпрос. Това й напомни отговора на Ралф.

Двамата спряха пред заключена врата. Дейвид извади ключовете си, отключи и я поведе към подиума на болничната аудитория. Залата не беше голяма: за около сто и петдесет души, но всички седалки бяха заети, а освен тях отзад имаше и правостоящи. Всички говореха едновременно. Когато Мариса тръгна несигурно към подиума, разговорите секнаха изведнъж и всички впериха очи в нея. Един висок, особено слаб мъж се изправи от стола зад катедрата и стисна ръката й. Господин Дейвис го представи като д-р Гай Уивър, човека, с когото беше говорила по телефона.

— Д-р Блументал — каза д-р Уивър с дълбок глас, контрастиращ на мършавата му фигура, — представа нямате колко се радвам да ви видя!

Мариса се почувства като изложена на витрина. Стана дори още по-лошо. След като направи проба на микрофона, д-р Уивър я представи пред аудиторията, използвайки такива блестящи изрази, че тя се почувства още по-неудобно. От думите му излизаше, че тя е едва ли не олицетворение на Националния Епидемиологичен Център и че всички триумфи на Центъра са лично нейни триумфи. А след това направи широк мах с дългата си ръка и обърна микрофона към нея.

Като се имаше предвид, че дори и при най-добри обстоятелства Мариса не обичаше да говори пред публика, тя бе тотално объркана в настоящата ситуация. Представа нямаше какво се очаква от нея, нито пък какво трябва да каже. Започна да наглася микрофона, опитвайки се да се съвземе и да помисли.

Като вдигна поглед напред, забеляза, че по-голямата част от присъстващите бяха с хирургически маски. Мнозина бяха от различен етнос, с различен цвят на кожата и на различна възраст, което я накара да осъзнае, че под „персонал“ д-р Дейвис има предвид не само лекарите, но и всички, работещи в болницата. Всички я гледаха очаквателно и й се искаше да има по-голяма сигурност в способността си да повлияе върху онова, което се случваше тук.

— Първото, което е нужно да направим, е да уточним диагнозата — започна Мариса с колеблив глас няколко октави над нормалното. Колкото повече говореше, толкова по-уверено звучеше гласът й. Тя се представи, обяснявайки същинската си функция в Центъра. Опита се да увери хората, макар самата тя да не бе уверена, че избухването на вируса ще бъде контролирано, ако се спазват стриктна изолация на пациентите и подходящи карантинни процедури.

— Всички ли ще се разболеем? — обади се една жена някъде отзад.

През залата премина шепот. Това беше огромното им притеснение.

— Занимавах се с двете последни епидемии — каза Мариса, — и още не съм заразена, макар да бях в контакт с пациенти, които бяха болни. — Тя не спомена за страха, който продължаваше да я измъчва. — Установихме, че за пренасяне на заразата са необходими близки лични контакти. Пренасянето по въздушен път изглежда не е фактор. — Мариса забеляза, че няколко души в аудиторията свалиха маските си. В този момент д-р Уивър направи окуражаващ жест, вдигайки палец нагоре.

— Наистина ли е необходимо да останем в болницата? — поиска да знае един мъж, който седеше на третия ред. Беше облечен в дълга бяла лекарска престилка.

— За известно време — отвърна дипломатично Мариса. — Карантинната процедура, която проведохме при предишните два случая, включваше разделянето на контактите на първични и вторични групи. — Тя продължи да описва подробно какво бяха направили в Ел Ей и Сейнт Луис. Завърши с изречението, че нито един от карантинираните не е бил повален от болестта, въпреки че са имали предишни преки контакти с някои от вече болните.

След това отговори на серия въпроси, свързани с първоначалните симптоми и клиничното протичане на хеморагичната треска Ебола. Последното или ужаси присъстващите и ги накара да замлъкнат, или удовлетвори любопитството им — Мариса не можеше да определи кое от двете е — но не последваха по-нататъшни въпроси.

Докато д-р Дейвис отиде да говори с персонала, д-р Уивър я изведе от аудиторията. Още щом излязоха в тесния коридор, тя му каза, че иска да види някой от първите случаи, преди да телефонира в Центъра. Д-р Уивър се съгласи и й предложи дори да я придружи. По пътя обясни, че са настанили всички случаи на два етажа от болницата, изписали са останалите пациенти и са изолирали вентилационните системи. Човекът имаше всички причини да вярва, че са направили отделна зона, несвързана с останалите помещения. Обясни също така, че лабораторната работа е била сведена само до процедури, които могат да се извършват на изолираните етажи, и че всичко, използвано при пациентите, е било измито с натриев хипохлорит, преди да бъде директно изгорено.