Робин Кук - Заговор

— Разбрах, че сте бил част от международен екип, който е бил изпратен в Ямбуку през 1976-а — каза тя.

— Което ме кара да оценя по достойнство какво правите. Мога да ви кажа, че когато бях в Африка, бях ужасен.

Мариса се ухили. Харесваше този човек и му вярваше.

— Вие сте първият, когото чувам да си признава, че се страхува — рече тя. — Аз се боря със страховете си от първия ден, когато ме изпратиха в Лос Анджелис.

— И имате основателна причина — каза полковник Улбърт. — Ебола е странно нещо. Макар да изглежда, че вирусът може да бъде направен неактивен сравнително бързо, той е изключително заразен, като се има предвид, че е нужно съвсем нищожно количество, за да причини болестта. Това е до голяма степен в контраст с болести като СПИН, например, където трябва да бъдат вкарани милиарди единици от вируса, и дори тогава има малка статистическа вероятност индивидът да бъде заразен.

— А какво ще кажете за източника? — попита Мариса. — Знам, че официалната позиция е, че в Африка не е открит източник. Вие какво мислите?

— Мисля, че това е животинско заболяване — каза полковник Улбърт. — Че сигурно ще бъде изолирана до някакви екваториални африкански маймуни и поради тази причина е зооноза 5 5 Заболяване, пренасяно чрез животни. — Б.пр. или болест на гръбначни животни, която понякога се предава на човека.

— Значи сте съгласен с позицията на Националния Епидемиологичен Център за последните епидемии в САЩ? — попита Мариса.

— Разбира се. Каква друга позиция има?

Мариса сви рамене.

— Имате ли тук Ебола?

— Не. Но знам къде можем да намерим.

— Аз също знам — каза Мариса. Е, това не беше напълно истина, помисли си тя. Тад й беше казал, че имало в лабораторията с ограничен достъп, но къде точно, тя не знаеше. Когато бяха посетили тайно лабораторията, беше забравила да попита.

17 април

Телефонът сигурно бе звънял няколко пъти, преди Мариса да се търкулне и да вдигне слушалката. Операторът от Центъра побърза да се извини, че я буди. Тя успя да седне в леглото и разбра, че е имало обаждане от Финикс, Аризона, и че операторът иска разрешение да я свърже. Мариса се съгласи веднага.

Докато чакаше телефона да звънне отново, облече халата си и погледна колко е часът. Беше четири сутринта; това означаваше два след полунощ във Финикс. Почти не се съмняваше, че някой е открил поредния подозрителен случай на Ебола.

Телефонът издрънча.

— Д-р Блументал?

Гласът от другата страна на линията бе всичко друго, но не и спокоен. Човекът се представи като д-р Гай Уивър, щатският епидемиолог на Аризона.

— Ужасно съжалявам, че ви безпокоя в такъв час — каза той, — но ми се обадиха по повод тежък случай в болница „Медика“ във Финикс. Вярвам, че болницата ви е известна?

— Не мога да кажа, че ми е известна.

— Представлява част от верига болници, сключили договор с медицинска група „Медика“ за осигуряване на предплатено всестранно здравеопазване в тази част на Аризона. Опасяваме се, че болницата е засегната от Ебола.

— Надявам се, че сте изолирали пациента? — започна Мариса. — Открихме, че…

— Д-р Блументал — прекъсна я д-р Уивър, — случаят не е единичен. Говорим за осемдесет и четири случая.

— Осемдесет и четири! — възкликна тя невярващо.

— Имаме четиридесет и двама лекари, тринайсет регистрирани медицински сестри, единайсет лицензирани практикуващи сестри, четирима лаборанти, шестима от администрацията, шестима, отговарящи за продоволствията и двама от поддръжката.

— И всички са се разболели изведнъж?

— По-точно — тази вечер — потвърди епидемиологът.

По това време на нощта не съществуваше удобен начин да стигне до Финикс, макар авиолиния „Делта“ да обещаваха най-директните полети. Веднага щом се облече, Мариса се обади на дежурния в Центъра, за да каже, че заминава за Финикс незабавно и предупреди да информират д-р Дубчек, когато пристигне на работа.

Написа бележка на семейство Джъдсън и ги помоли да се погрижат за Тафи, след което се отправи към летището. Фактът, че новата епидемия е засегнала осемдесет и четирима души, направо я потресе. Надяваше се Дубчек и екипът му да успеят да дойдат още следобед.

Полетът беше спокоен въпреки двете спирания и нямаше много хора. Когато самолетът кацна, Мариса бе посрещната от нисък, закръглен мъж, който притеснено се представи като Джъстин Гардинър, помощник-директор на болница „Медика“.

— Дайте да ви нося багажа — предложи той и се наведе да вземе куфара й. Ръката му трепереше.