Робин Кук - Заговор

Тя се разсмя.

— Предполагам. И ако е истина, значи ти също си изложен на риск. В два от случаите лекарите са офталмолози.

— Не го казвай — засмя се Ралф. — Суеверен съм.

Тя се облегна назад в стола си, когато келнерът поднесе кафе за втори път. Беше с чудесен вкус, но тя предположи, че по-късно ще съжалява, когато се опитва да заспи.

След като останаха насаме, тя продължи:

— Ако Дубчек е прав, значи по някакъв начин двамата очни лекари са влезли в контакт с мистериозен източник. Размишлявам над това от седмици, без да мога да си го обясня. Д-р Рихтер е имал контакти с маймуни; всъщност бил е ухапан, седмица преди да се разболее, а маймуните се свързват с разпространяването на вируса Марбург. Д-р Забриски обаче няма изобщо никакви контакти с животни.

— Мисля, че ми спомена, че д-р Рихтер е бил в Африка — каза Ралф. — Може би това е съдбоносният факт? В крайна сметка този вирус е тръгнал от Африка.

— Истина е — съгласи се Мариса. — Но нещата не съвпадат във времето. Инкубационният му период би трябвало да е шест седмици, а при всички останали са средно два до пет дена. Освен това възниква проблемът с връзката между двете епидемии. Д-р Забриски не е ходил в Африка, а единствената допирна точка е, че двамата лекари са посетили една и съща медицинска конференция в Сан Диего. И отново, шест седмици преди д-р Забриски да се разболее. Това е лудост. — Мариса махна с ръка, сякаш се предава.

— Радвай се поне, че овладя разрастването на епидемиите. Знаеш, че нещата са били по-зле при появата на вируса в Африка.

— Така е — съгласи се тя. — При епидемията в Заир през 1976-а, при който „пусковият случай“ е бил един американски студент, е имало триста и единадесет заболели и двеста и осемдесет летални изхода.

— Виждаш ли — каза Ралф, усетил, че до известна степен статистиката е оправила настроението й. — Какво ще кажеш да се отбием вкъщи за по едно питие след вечерята?

Мариса го погледна, изумена от това колко уютно се чувства в негово присъствие. Изненадващото беше, че отношенията им се бяха развили по телефона.

— Питие след вечеря… звучи добре — произнесе тя с усмивка.

На излизане от ресторанта го хвана под ръка. Когато стигнаха до колата му, той й отвори да влезе, а тя си помисли, че лесно може да свикне с такова отношение.

Начинът, по който докосваше уредите на таблото и волана показваше, че се гордее с колата си. Мариса оцени лукса, когато се отпусна на кожената седалка отзад, но колите не я впечатляваха особено. Не разбираше също така защо хората купуват дизелови машини, след като тракат толкова при запалване.

— Икономични са — каза Ралф.

Мариса огледа интериора. Учуди се, че някой е в състояние да се самозаблуждава, че един скъп мерцедес може да е икономичен.

Не говориха дълго и тя се запита дали отиването в дома на Ралф през нощта е добра идея. Но му вярваше и й се искаше отношенията им да се развият по-нататък. Обърна се да го погледне. Имаше силен профил с леко изгърбен нос като баща й.

След като седнаха на дивана в салона за гости с по една тумбеста чаша бренди в ръка, Мариса спомена нещо, което се бе страхувала да подчертае пред Дубчек заради високомерното му поведение напоследък.

— Има нещо, което при двата първоначални случа ми се струва любопитно. И двамата мъже са били нападнати само няколко дена преди да се разболеят. — Тя зачака за отговор.

— Много подозрително — смигна й Ралф. — Да не подозираш, че крадци обират хора и разпространяват болестта?

Мариса се засмя.

— Знам, че звучи глупаво. Затова не съм го казала пред никого.

— Но все трябва да си мислиш нещо — изгледа я Ралф. — Старата медицинска практика, която те учи да питаш за всичко, включително как е изкарвал прехраната си прапрадядо ти по майчина линия едно време.

Мариса въздъхна и обърна разговора към работата на Ралф и къщата му, двете му любими теми. Времето минаваше и тя забеляза, че той не прави никакви опити за сближение. Почуди се дали е нещо свързано с нея самата, като например това, че е била изложена на риск от заразяване с Ебола. След това, за да станат нещата още по-лоши, той й предложи да остане да спи в стаята за гости.

Тя се обиди. Може би точно толкова, колкото когато той се бе опитал да вдигне роклята й в момента, когато влязоха през входната врата. Поблагодари му и му обясни, че не желае да спи в гостната му; искаше да си спи в собствения дом с кучето си. Последното трябваше да прозвучи като обида, но мина покрай ушите на Ралф. Той не спираше да говори за идеите си за предекориране на първия етаж, и за това, че вече е наясно какво иска.