Робин Кук - Заговор

В патологията, едно оживено място по това време на деня, тя се насочи към залата за аутопсии, където знаеше, че ще намери д-р Ранд. Спомняйки си чувството на превъзходство, с което той се държеше, не гореше от нетърпение да разговаря с него.

Отделението за аутопсии беше облицовано с бели плочки и блестяща неръждаема стомана, а във въздуха се носеше миризма на формалин, от който очите я засмъдяха. Един от санитарите я осведоми, че аутопсията на Забриски е насрочена за стая три.

— Ако възнамерявате да присъствате, трябва да се подготвите. Случаят е отвратителен.

Като се имаха предвид страховете й от вируса, малко й трябваше, за да се откаже. Когато влезе в стаята, д-р Ранд тъкмо започваше. Той вдигна поглед от масата с ужасяващи инструменти. Тялото на д-р Забриски беше в средата на огромен, чист найлонов чувал. Горната му част беше бледа, а надолу цветът ставаше моравосин.

— Здравейте! — поздрави Мариса. Реши, че все пак трябва да бъде любезна. Като не получи отговор, тя съобщи на патолога молбата на Центъра и той се съгласи да осигури пробите. След това му предложи да използва очила. — Известен брой случаи както тук, така и в Ел Ей, вероятно са се заразили чрез съединителната мембрана — обясни тя.

Д-р Ранд изсумтя, след това изчезна някъде. Когато се върна, беше сложил предпазни очила. Без да казва нищо, подаде друг чифт на Мариса.

— И още нещо — добави тя. — Центърът препоръчва да се избягва употребата на електрически триони при този вид случаи, защото причиняват значително количество аерозолни образувания.

— Не съм планирал да използвам никакви електрически инструменти — уведоми я д-р Ранд. — Може да се изненадате, но съм имал заразни случаи в кариерата си.

— Тогава предполагам, не е необходимо да ви предупреждавам да внимавате да не порежете пръстите си — каза Мариса. — Един патолог почина от вирусна хеморагична треска, след като е правил точно това.

— Спомням си — каза д-р Ранд. — Треска Ласа. Още някакви предложения?

— Не. — Той сряза найлоновия чувал и откри цялото тяло на Забриски.

В този момент тя се запита дали да не си тръгне. Нерешителността й завърши с бездействие; остана.

Като говореше в микрофона, задвижван с крачен педал, д-р Ранд започна с описание на външните белези. Монотонният му глас й напомни за студентските времена. Сепна се, когато го чу да споменава зашито черепно разкъсване. Това бе нещо ново. Нямаше го в картона, нито пък порязването на десния лакът, както и кръглото натъртване върху дясното бедро с големина на двайсетцентова монета.

— Преди смъртта или след това са станали тези ожулвания?

— Преди — отвърна той, без да се опитва да скрие раздразнението си от прекъсването й.

— От колко време са, според вас? — Тя не обърна внимание на тона му. Беше се навела и гледаше отблизо какво става.

— От седмица, бих казал. Плюс-минус няколко дена. Ще можем да кажем категорично след микроскопското изследване. Но ако съдя по състоянието му, не мисля, че е важно. А сега, ако не възразявате, бих искал да се върна към работата си.

Принудена да отстъпи назад, Мариса се замисли над доказателствата за травма. Вероятно обяснението бе просто; може би д-р Забриски е паднал, докато е играл тенис? Онова, което я тревожеше, беше, че нито натъртванията, нито разкъсването бяха споменати в картона. Бяха я учили, че всички данни за открити телесни белези се вписват в картона.

Веднага щом Ранд свърши и Мариса се убеди, че тъканните проби са правилно взети, тя реши да провери причината за нараняванията.

Използва телефона в патологията, за да се обади на Джудит, секретарката на Забриски. Изчака да чуе сигнала два пъти, но отсреща не вдигна никой. Тъй като не й се искаше да безпокои госпожа Забриски, си помисли дали да не потърси д-р Табосо, но вместо това реши да провери офиса на д-р Забриски — в края на краищата човекът беше работил тук. Тя отиде и завари Джудит на бюрото й.

Беше крехка млада жена на около двайсет и пет. Гримът се беше размазал по бузите й; Мариса можеше да се закълне, че е плакала. Но тя не бе просто тъжна; беше ужасена.

— Госпожа Забриски е зле — избърбори тя, когато Мариса й се представи. — Говорих с нея преди малко. Долу е, в спешното, но ще я приемат в болницата. Смятат, че е болна от същото, от което беше съпругът й. Господи, и аз ли ще го пипна? Какви са симптомите?

Мариса се опита да я успокои, като й каза, че секретарката на лекаря в Ел Ей не се е заразила.

— Махам се оттук — каза Джудит, отвори странично чекмедже на бюрото и извади един пуловер. Хвърли го в един кашон. — Очевидно беше започнала да събира багажа си. — И не съм единствената, която иска да го направи — добави тя. — Говорих с много хора от персонала, те също се махат.