Робин Кук - Заговор

— Разбирам как се чувствате — каза Мариса. Запита се дали цялата болница не трябва да бъде карантинирана. В клиника „Рихтер“ това беше истински кошмар. — Дойдох да ви задам един въпрос — каза Мариса.

— Ами питайте. — Джудит продължи да изпразва бюрото си.

— Д-р Забриски има няколко натъртвания и разкъсване на главата, изглежда като падане. Знаете ли нещо за това?

— Това беше нищо — отвърна секретарката и направи жест с ръка. — Преди седмица беше нападнат в местен мол, докато е купувал подарък за рождения ден на съпругата си. Простил се с портфейла си и златния си „Ролекс“. Мисля, че го бяха ударили по главата.

Дотук с мистерията за травмата, помисли си Мариса. В продължение на няколко минути тя стоеше и гледаше Джудит да хвърля нещата си в кашона, опитвайки да си спомни дали има някакви други въпроси. Не се сети за нищо, затова каза довиждане и се отправи към изолационното. До голяма степен се чувстваше също тъй ужасена, както и Джудит.

Изолационното бе загубило предишното си спокойствие. Заради новопристигналите пациенти сестрите сновяха насам-натам, въпреки че изглеждаха на края на силите си. Завари д-р Лейн да пише нещо в картоните.

— Добре дошла в лудницата — вдигна глава той. — Приехме още петима, включително госпожа Забриски.

— Така чух и аз. — Тя седна до него. Само ако и Дубчек се държеше с нея така — като с колега.

— Тад Шокли се обади пред малко. Ебола е.

По гърба й полазиха студени тръпки.

— Очакваме всеки момент да пристигне държавният комисар по здравеопазване и да наложи карантина — продължи Лейн. — Изглежда част от болничния персонал се изнася от мястото: сестри, лаборанти, дори някои лекари. Д-р Табосо не може да ги накара да останат. Четохте ли местните вестници?

Мариса поклати глава, че не ги е чела. Изкушаваше се да каже, че тя също няма желание да остане, ако трябва да е откровена.

— Знаете ли какво е заглавието на уводната статия? „Завръщането на чумата“! — Д-р Лейн направи физиономия на отвращение. — Журналистите проявяват понякога такава безотговорност! Дубчек не разрешава никой да говори с пресата. Всички въпроси да се насочвали към него.

Звукът от отварянето на вратата на асансьора за пациенти привлече вниманието й. Изкарваха носилка, покрита с чисто найлоново изолационно покривало. Когато мина покрай тях, Мариса разпозна вътре госпожа Забриски. Тя отново потръпна, питайки се дали статиите в местните вестници наистина са преувеличени.

Мариса си взе още малко от десерта, нещо, което рядко си позволяваше. Беше втората вечер след връщането й в Атланта и Ралф я бе поканил в уютен френски ресторант. След пет седмици оскъден сън и механично преглъщане на храната в болничната закусвалня, изисканата кухня тук сама по себе си бе празник. Отдавна не беше близвала алкохол и усети, че главата й се замайва от виното. Знаеше, че е станала приказлива, но Ралф седеше и търпеливо я слушаше.

По едно време тя поклати глава и се извини за бъбривостта си, посочвайки празната си чаша.

— Не е необходимо да се извиняваш — увери я Ралф. — Мога да те слушам цяла нощ. Впечатлен съм от работата, която си свършила както в Ел Ей, така и в Сейнт Луис.

— Но аз ти се обаждах, докато ме нямаше — възрази тя, спомняйки си честите им телефонни разговори. Докато беше в Сейнт Луис, си бе създала навик да му телефонира през няколко дни. Разговорите с него бяха резонатор за теориите й, както и начин да се разтовари от чувството за безсилие, породено от това, че Дубчек продължаваше да я игнорира. Ралф влизаше в положението й и я подкрепяше.

— Искам да ми разкажеш повече за обществената реакция — каза той. — Как администрацията и болничният персонал се опитаха да контролират паниката, като се има предвид, че по това време е имало вече трийсет и седем смъртни случая?

Тя се опита да опише бъркотията в Сейнт Луис. Пациентите и персоналът бяха побеснели заради наложената карантина, а д-р Табосо тъжно й бе съобщил, че след вдигането на карантината лично той ще напусне.

— Знаеш ли, аз самата все още се тревожа, че мога да се разболея — призна Мариса със стеснителна усмивка. — Всеки път, когато ме заболи главата, си мисля: „Ето това е!“. И мисълта, че продължаваме да нямаме представа откъде се е появил вирусът, предположението на Дубчек, че източникът е по някакъв начин свързан с медицинския персонал… съвсем не ме карат да се чувствам по-спокойна.

— Вярваш ли в това? — попита Ралф.