Робин Кук - Заговор

Личеше си, че е разтревожен.

— Има ли още новопостъпили? — попита Мариса.

— Няколко, и болницата е в паника — отвърна господин Гардинър, когато се отправиха надолу по пресечката. — Пациентите започнаха да си тръгват, персоналът също напускаше — докато щатският комисионер не наложи карантина. Единствената причина да мога да ви посрещна, е, че вчера имах почивен ден.

Мариса усети, че устата й е пресъхнала от страх, докато се питаше в какво се забърква. Педиатрията започна да й изглежда много по-привлекателна от това тук.

Болницата представляваше модерна структура. Тя си помисли, че вирусът Ебола сякаш избира такива модерни постройки. Чистите й, почти стерилни линии не можеха да се свържат с нещо толкова ужасно и смъртоносно.

Въпреки ранния час, улицата пред централния вход беше претъпкана от телевизионни ванове и репортери. Пред тях се извиваше редица от униформени полицаи, някои от които — с хирургически маски на лицата. На ранната светлина сцената изглеждаше направо сюрреалистична.

Господин Гардинър спря зад една от телевизионните коли.

— Вие влизате вътре и търсите директора — каза той. — На мен ми е наредено да стоя отвън и да контролирам паниката. Късмет!

Мариса тръгна към входа и извади служебната си карта. Показа я на един полицай, но той се провикна да попита дали може да я пусне да мине. Група репортери, чули, че идва от Националния Епидемиологичен Център, я заобиколиха и започнаха да я питат за положението.

— Нямам пряк поглед върху ситуацията — опита се да избегне отговора тя, докато си пробиваше с мъка път между журналистите. Беше благодарна на полицая, който разбута журналистите настрани и й помогна да премине.

За съжаление нещата вътре в болницата бяха дори по-хаотични. Фоайето бе препълнено с хора и при влизането й всички отново се струпаха. Както изглежда, тя бе първият човек от часове насам, който влиза или излиза от сградата.

Повечето, които я заобиколиха, бяха пациенти, облечени в пижами или халати. Всички едновременно задаваха въпроси и настояваха за отговори.

— Моля! — провикна се някой от дясната й страна.

— Моля ви! Пуснете ме да мина. — Набит мъж с гъсти вежди разблъска тълпата и си проправи път към нея. — Д-р Блументал?

— Да — каза тя с облекчение.

Мъжът разтърси ръката й, игнорирайки факта, че ръцете й са заети с куфар и чанта и я поведе през фоайето към врата, която заключи, след като минаха. Влязоха в дълъг, тесен коридор.

— Ужасно съжалявам за цялата тази бъркотия — въздъхна мъжът. — Аз съм Лойд Дейвис, директор на болницата и, както ми се струва, нещата се изплъзват от ръцете ни.

Мариса го последва към кабинета му. Влязоха през странична врата и тя забеляза, че главната врата е барикадирана отвътре със столове с дървени облегалки, което я накара да си помисли, че е разбираемо при „цялата тази бъркотия“.

— Персоналът ви чака, искат да разговарят с вас — каза д-р Дейвис, докато вземаше багажа на Мариса и го слагаше до бюрото си. Той дишаше тежко, сякаш усилието от навеждането го бе изтощило.

— Как са пациентите, за които се предполага, че са болни от Ебола? — попита тя.

— В момента ще се наложи да почакат — каза директорът, посочвайки й да се върне към коридора.

— Но първият ни приоритет трябва да е да изолираме пациентите.

— Всички са добре изолирани — увери я лекарят. — Д-р Уивър се погрижи за това. — Той я побутна с тежката си ръка към вратата. — Разбира се, ще изпълним всички ваши следващи предложения, но точно сега бих искал да говорите с персонала, преди да е избухнал метеж.

— Надявам се да не е чак толкова лошо — каза Мариса. Едно беше хоспитализираните пациенти да са разтревожени, а съвсем друго — лекарският екип да изпадне в истерия.

Господин Дейвис затвори вратата на офиса си и я поведе по друг коридор.

— Много от хората са ужасени, че са принудени да останат в сградата.

— Колко още предполагаеми случая са били диагностицирани, след обаждането ви в нашия Център?

— Шестнайсет. Няма други от персонала; всички нови случаи са абонати на „Медика“.

Това означаваше, че вирусът вече е във второто си поколение, разпространено от първоначално заразените лекари. Поне така беше станало при предишните две епидемии. Мариса потръпна при мисълта да остане заключена в една и съща сграда при подобна зараза, питайки се каква утеха може да предложи на екипа. При толкова много заразени дали изобщо съществуваше начин проблемът да бъде овладян както в Ел Ей и Сейнт Луис?