Робин Кук - Заговор

Другото, което я тревожеше, беше идеята за появата на нов случай на Ебола толкова бързо. Ако беше въпросният вирус, как беше стигнал до Сейнт Луис? Дали имаше нещо общо със заразата в Ел Ей, или бе отделна проява? Възможно ли беше да е пренесен чрез контакт от Ел Ей или…? Имаше много въпроси и никой от тях не я правеше щастлива.

— Ще желаете ли вечеря? — попита я стюардесата, прекъсвайки мислите й.

— Разбира се. — Мариса свали сгъваемата масичка. По-добре да хапнеше нещо, независимо дали е гладна, или не. Знаеше, че след като кацне в Сейнт Луис, може да няма време.

Тя излезе от таксито, което я взе от летището и я откара до Окръжната болница на Сейнт Луис. Навън валеше. Дори с чадър над главата, се наложи да вдигне реверите на палтото си, за да избегне връхлитащите пориви на дъжда, докато тичаше към въртящата се врата. Носеше както куфара, така и служебната си чанта, тъй като нямаше време да се отбие в хотела.

Болницата изглеждаше впечатляваща дори в тъмната дъждовна вечер. Беше построена в съвременен стил, облицована с плочи от травертин и варовик, отпред с високо триетажно копие на Мраморната арка в Лондон. Интериорът бе предимно от светъл дъб и светлочервени килими. Една наперена рецепционистка я насочи към административните офиси, намиращи се зад двойна въртяща се врата.

— Д-р Блументал! — извика дребен азиатец и скочи иззад бюрото си.

Тя отстъпи назад, когато мъжът пое куфара й и ентусиазирано стисна свободната й ръка.

— Аз съм д-р Харалд Табосо — представи се той. — Медицинският директор. А това е д-р Питър Остин, епидемиолог на щата Мисури. Очаквахме ви.

Мариса се ръкува с д-р Остин, висок, слаб мъж с червендалесто лице.

— Благодарим ви, че дойдохте толкова бързо — продължи д-р Табосо. — Да ви донесем ли нещо да хапнете?

Мариса поклати глава и му благодари за гостоприемството.

— Ядох в самолета — обясни тя. — Освен това искам да се захвана веднага с работата.

— Разбира се, разбира се — закима д-р Табосо. За миг той изглеждаше объркан. Д-р Остин се възползва от мълчанието му и се намеси.

— Вече знаем какво се е случило в Ел Ей и се безпокоим, че може да имаме работа със същия проблем и тук. Както знаете, съобщихме за подозрителен случай тази сутрин, а докато пътувахте за насам, приехме още два.

Мариса прехапа устни. Беше се надявала, че този път тревогата ще излезе фалшива, но при още два потенциални случая беше трудно да остава оптимистка. Тя се отпусна в стола, който д-р Табосо й предложи и каза:

— По-добре ми кажете какво научихте до този момент.

— Боя се, че не е много — въздъхна д-р Остин. — Не разполагахме с достатъчно време. Първият случай бе приет в 4 сутринта. Д-р Табосо заслужава да му се признае, че алармира веднага. Пациентът бе изолиран незабавно с надеждата да се минимизират контактите в болницата.

Мариса погледна към д-р Табосо. Той се усмихна притеснено на комплимента.

— Направени ли са някакви лабораторни изследвания?

— Разбира се — каза д-р Табосо.

— Това може да се окаже проблем.

— Разбираме — намеси се д-р Остин. — Но тестовете бяха предписани, преди да сме имали и най-малките подозрения за диагноза. В мига, в който ми съобщиха, се обадихме в Националния Епидемиологичен Център.

— Свързвате ли го по някакъв начин с избухването на болестта в Лос Анджелис? Да не би някои от пациентите да са пристигнали оттам?

— Не — каза д-р Остин. — Разпитахме за такава възможност, но не открихме никаква връзка.

— Хубаво. — Мариса се изправи неохотно. — Да видим пациентите. Предполагам, че имате на разположение пълно предпазно облекло.

— Разбира се.

Пресякоха болничното фоайе, и вече в асансьорната кабина, тя попита:

— Някои от пациентите да са посещавали напоследък Африка?

Двамата лекари се спогледаха. Д-р Табосо побърза да отговори:

— Не вярвам.

Мариса не очакваше положителен отговор. Би било прекалено лесно. Тя погледна към индикатора за етажите. Асансьорът спря на деветия.

Докато минаваха по коридорите осъзна, че нито една от стаите не е заета. Погледът отблизо показа, че те дори не са напълно обзаведени. И стените на коридора бяха само с груба замазка, без боя.

Д-р Табосо забеляза изражението й.

— Съжалявам — рече той. — Трябваше да ви обясня. Когато болницата е строена, са били планирани прекалено много легла. По тази именно причина осмият етаж така и не бил завършен. Решихме обаче да го използваме при сегашната критична ситуация. Подходящ е за изолация, не мислите ли?