Робин Кук - Заговор

Тя бе впечатлена, че той го знае.

— Телевизията — обясни той. — Ако гледа вечерните новини, човек направо получава медицинско образование. — Стисна ръката й. — Причината да смяташ прекараното в Ел Ей време за успешно е, че успя да овладееш ситуацията и да спреш епидемията до приемливи размери.

Мариса се усмихна. Осъзнаваше, че Ралф се опитва да я успокои и оценяваше усилията му.

— Благодаря. Прав си. Епидемията можеше да бъде много по-страшна и за известно време си помислихме, че ще е точно така. Слава богу, че карантината помогна. Но дори клиника „Рихтер“ стана жертва. Сега й се носи лоша слава заради Ебола вируса, както на времето басейните в Сан Франциско се прочуха заради СПИН.

Мариса погледна часовника над масата. Минаваше три.

— Имам среща след няколко минути — извини се тя. — Добре направи, че се отби, а идеята за вечеря звучи страхотно.

— Ще я осъществим — каза Ралф и вдигна подноса с празните чаши.

Мариса забърза към сградата на вирусологията. Сега, на дневна светлина, не й се видя толкова заплашителна, колкото й се бе сторила през нощта. Завивайки към офиса на Дубчек, си помисли, че точно зад завоя на коридора се намира стоманената врата на секретната лаборатория. Беше три и седемнайсет минути, когато застана пред секретарката на Дубчек.

Докато седеше срещу нея и разлистваше „Вайролъджи Таймс“, Мариса си помисли, че със сигурност Дубчек щеше да я накара да чака. Погледна отново часовника си: четири без двайсет. Зад вратата го чуваше да говори с някого по телефона. Върху таблото на секретарското бюро видя малките лампички да блещукат, когато той вдигна и прие ново обаждане. Беше пет без четири, когато вратата се отвори и той й направи знак да влезе в кабинета му.

Стаята беше малка и натъпкана с разпечатки от статии, струпани на купчини върху бюрото, върху кантонерката и на пода. Дубчек беше по къс ръкав, а вратовръзката му — разхлабена до третото разкопчано копче на ризата. Нямаше извинения или обяснения за това, че я бе накарал да чака. Всъщност, върху лицето му се появи намек за усмивка, която подразни Мариса.

— Предполагам, че си получил молбата ми — започна тя делово.

— Наистина я получих.

— И…?

— Сигурно се досещаш, че няколко дни лабораторен опит не са достатъчни за работа в секретна лаборатория — каза Дубчек.

— Какво предлагаш?

— Точно това, което правиш в момента. Да продължиш да работиш с по-малко патогенни вируси, докато натрупаш необходимия опит.

— Как ще разбера, че съм натрупала достатъчно опит? — Осъзна, че Сирил има право, но се запита дали отговорът му щеше да е различен, ако бяха започнали да се срещат. Това я подразни дори повече, отколкото ако й беше отказал направо. Беше красив мъж и я привличаше далеч повече от Ралф, на когото с готовност бе обещала да вечерят заедно.

— Сигурен съм, че аз ще разбера, когато си готова — прекъсна Дубчек мислите й. — Или пък Тад Шокли.

Мариса се ободри. Бе сигурна, че ако зависеше от Тад, щеше да получи необходимото потвърждение.

— Междувременно — каза Дубчек, като заобиколи бюрото си и седна, — има нещо по-важно, което трябва да обсъдя с теб. Току-що разговарях с доста хора, включително с епидемиолога на щата Мисури. Те имат един отделен случай на вирусно заболяване в Сейнт Луис, за което предполагат, че може да е Ебола. Искам да заминеш незабавно, да прецениш ситуацията клинично, да изпратиш на Тад проби и да направиш доклад. Ето резервацията за полета ти. — Той й подаде лист хартия. На него пишеше: „Делта, полет 1083, излитане 5:34 следобед, пристигане 6:06 следобед“.

Беше смаяна. Като се имаше предвид натоварения трафик, не разполагаше с много време. Знаеше, че като служител в Националния Епидемиологичен Център куфарът й винаги трябваше да е стегнат, но не беше, а освен това се налагаше да помисли и за Тафи.

— Ще осигурим и мобилната лаборатория, ако е необходимо — казваше в момента Сирил, — но да се надяваме, че няма да има нужда. — Той протегна ръка да й пожелае късмет, но тя до такава степен бе завладяна от мисълта за възможна среща със смъртоносния Ебола вирус след по-малко от четири часа, че излезе без да забележи. Чувстваше се замаяна. Беше влязла с надеждата да получи разрешение за лабораторията с ограничен достъп, а излизаше с нареждане да лети за Сейнт Луис! Погледна часовника си и се затича. Оставаше й малко време.

3 март

Едва когато самолетът тръгна по пистата, Мариса си спомни за срещата си с Ралф. Е добре, щеше да му се обади веднага, след като той се прибереше вкъщи. Малката й утеха бе, че сега се чувства по-сигурна в професионално отношение, отколкото по пътя за Ел Ей. Поне имаше някаква представа какво се изисква от нея. В личен план обаче, като знаеше колко опасен е вирусът — ако наистина се окажеше Ебола — мисълта на какъв риск ще е изложена, бе по-плашеща. Въпреки че не бе споменала на никого за страха си, че може да се е заразила от болестта при първите случаи в Лос Анджелис. Всеки ден, минал без появата на подозрителни симптоми, бе облекчение. Но страхът й никога нямаше да изчезне напълно.