Робин Кук - Заговор

Мариса се почувства по-добре, когато се върнаха в коридора.

На петдесетина стъпки по-нататък коридорът завиваше надясно и когато минаха зад ъгъла, пред тях се изправи тежка стоманена врата. Точно над бравата имаше табло с бутони, подобни на тези на алармената й система. Под тях се виждаше жлеб като отвор за кредитна карта на банкомат. Тад й показа една карта, която висеше на кожена каишка около врата му, след което я пъхна в жлеба.

— Компютърът отбелязва влизането — каза той. После набра кода върху таблото: 43-23-39. — Добри предпазни мерки — саркастично подхвърли той.

— Благодаря ти. — Мариса се засмя и Тад се присъедини към смеха й. Тъй като сградата на вирусологията беше пуста, той явно се беше поуспокоил.

След известно чакане се чу механично изщракване и резето се освободи. Тад отвори вратата. Мариса имаше чувството, че влиза в друг свят. Вместо сивия, задръстен коридор във външната част на сградата, тя се оказа заобиколена от наскоро изграден комплекс от цветово кодирани тръби, измервателни уреди и други футуристични апарати. Осветлението беше мъждиво, докато Тад не отвори вратата на един шкаф и не се разкриха верига електрически ключове. Той ги натисна. Първо светна лампата в помещението, в което се намираха. Беше високо почти два етажа и пълно с екипировка от всякакъв вид. Носеше се лек мирис на фенолов дезинфектант, миризма, която напомни на Мариса залата за аутопсии в медицинското училище.

След това светнаха редица прилични на амбразури прозорци отстрани на висок десетина стъпки цилиндър. В долния край на цилиндъра имаше овална врата като херметически люк на подводница.

Последното реле издаде бръмчащ звук при включването на някакъв огромен електрически механизъм.

— Компресорите — отговори Тад на питащия поглед на Мариса. Не даде повече подробности. Вместо това махна с ръка и каза: — Това е контролната и наблюдателна зона на лабораторията с ограничен достъп. Оттук можем да наблюдаваме всички вентилатори и филтри. Дори генераторите с гама-лъчи. Забележи, всички лампи са зелени. Това означава, че всичко работи както трябва. Е, поне се надяваме.

— Какво искаш да кажеш с това „поне се надяваме“? — попита Мариса, леко разтревожена. След това видя усмивката му и разбра, че й се подиграва. И все пак усети, че не е сто процента сигурна, че й се иска да влезе. Когато си беше у дома, на сигурно, идеята й се виждаше добра. Сега обаче, заобиколена от цялата тази несвойствена техника, и знаейки що за вируси има вътре, тя се разколеба. Но Тад не й даде време да промени мнението си. Отвори херметическата врата и й направи знак да влезе. Тя леко наведе глава и прекрачи. Тад я последва, след което затвори. Чувство на клаустрофобия почти я заля, особено когато трябваше да преглътне, за да изравни налягането в ушите си.

От всички страни на цилиндъра имаше амбразуроподобни прозорци, които бе видяла още от външната стая. От двете страни се редяха пейки и високи шкафове. В отсрещния край се виждаха рафтове и друга овална херметическа врата.

— Изненада! — Тад подаде на Мариса някакъв памучен костюм. — Не е разрешено да се влиза с външни дрехи.

След миг колебание, докато оглеждаше помещението за някое по-закътано местенце, тя започна да разкопчава блузата си. Тад изглеждаше не по-малко смутен от нея да я види по бельо, затова отклони погледа си, докато тя се преобличаше.

Минаха през втора врата.

— Всяко помещение, през което минаваме докато стигнем лабораторията, е с отрицателно налягане по отношение на предходното. Така че единственото движение на проникващия въздух да бъде към лабораторията, а не извън нея.

Второто помещение беше приблизително с размерите на първото, но без прозорци. Миризмата на дезинфектант бе още по-силна. Големи костюми от синя пластмаса висяха на закачалки. Тад се поразрови да намери най-подходящия за Мариса. Приличаше на космонавтски скафандър без раница или тежък шлем. Както скафандъра, той покриваше цялото тяло, включително ръцете и краката. Главата бе покрита с шлем от прозрачна пластмаса. Костюмът се закопчаваше с цип, който стигаше до гърлото. Отзад на шлема, подобно на дълга опашка, висеше дихателен шланг.

Тад посочи зелен тръбопровод, който минаваше отстрани на помещението на височината на гърдите, и обясни, че цялата лаборатория е опасана с такива тръби. На чести интервали имаше яркозелени разклонения с адаптори, които да изтеглят въздуха от скафандрите. Тад й каза, че скафандрите са пълни с чист въздух с положително налягане, така че да не се вдишва въздух от лабораторията. Той отрепетира с Мариса процеса на закачане и откачане на въздушния маркуч, докато се убеди, че няма опасност тя да сбърка.