Робин Кук - Заговор

— Наистина нямам търпение да разбера какво правиш — каза Мариса.

— Ще се радвам да ти покажа. За съжаление, работата се извършва основно в лабораторията с максимално ниво на защита, или както й казваме тук „секретната дупка“. Влизането ти там може да се окаже проблем.

— Предполагах — въздъхна Мариса. — Но може пък да измислим нещо… — Знаеше, че единственият начин да се работи с такъв смъртоносен вирус, е драстично ограничаване на достъпа до него. Доколкото бе осведомена, в света имаше само четири такива съоръжения — в Центъра, в Англия, в Белгия и в Русия. Нямаше представа дали в Института „Пастьор“ в Париж разполагат с такова, или не. От съображения за сигурност достъпът беше ограничен само до няколко упълномощени лица. В момента Мариса не бе измежду тях. Беше видяла с очите си разрушителния потенциал на вируса Ебола и наистина нямаше търпение да разбере какви са изследванията на Тад.

— Нямаш разрешително — каза Тад, изненадан от проявата й на наивност.

— Знам, но какво толкова ужасно има в това да ми покажеш какво правиш с вируса в лабораторията сега, а после да излезем за по едно питие. И без това е толкова късно. Никой няма да разбере, че си ме пуснал.

Настъпи пауза.

— Но влизането е забранено — настоя той.

Мариса знаеше, че в момента го манипулира, но наистина беше сигурна, че няма опасност за никого, ако влезе заедно с Тад.

— Кой ще разбере? — продължи да го увещава тя. — Освен това, аз съм част от екипа.

— Предполагам, че е така — съгласи се той неохотно.

Личеше си, че се колебае. Фактът, че щяха да се срещнат с Мариса само ако я пуснеше в лабораторията, оказа влияние върху решението му. Каза й, че ще мине да я вземе след половин час и че не трябва да споменава и дума пред никого.

Тя се съгласи с готовност.

Не съм сигурен, че постъпваме правилно — промърмори Тад, когато потеглиха към Центъра.

— Успокой се. Назначена съм в „Специални патогени“, за бога! — Тя умишлено се престори на леко раздразнена.

— Виж, можем да ти извадим разрешително утре.

Мариса го изгледа:

— Да не би да си се отказал? — Истина беше, че Дубчек щеше да се върне от Вашингтон утре и че можеше да се направи формално искане. Но тя имаше съмнения какъв ще бъде отговорът му. Беше усетила, че през последните няколко седмици той е станал неестествено хладен, макар причината да бе собствената й глупост. Защо не можеше да се извини или просто да му каже, че иска да се срещнат някоя вечер, тя самата не можеше да си обясни. Но с всеки изминал ден хладината помежду им, особено от негова страна, се увеличаваше.

Те се регистрираха пред бдителния поглед на охранителя и послушно показаха служебните си карти. Под графата „Предназначение“, Мариса написа „офис“. Двамата с Тад изчакаха асансьора и се качиха на третия етаж. След като минаха по дължината на цялата сграда, минаха през една външна врата към заградена с телена ограда пътека, която свързваше главната сграда с лабораториите по вирусология. Всички сгради в Центъра бяха свързани с подобни пътеки.

— Сигурността в лабораториите е затегната — каза Тад, когато отвори вратата към сградата с лабораториите. — Тук се съхраняват всички патогенни вируси, познати до момента.

— Всички? — повтори тя с явно страхопочитание.

— Точно така.

— А Ебола?

— Имаме Ебола вируси от всяко едно предишно избухване на епидемия — Марбург, едра шарка, която вече не съществува, полиомиелит, жълта треска, денга, СПИН. Сама виждаш — всичко!

— Господи! — възкликна Мариса. — Истински ужас.

— Предполагам, че може да се каже по този начин.

— Как ги съхранявате?

— Замразени в течен азот.

— Заразни ли са?

— Трябва само да се размразят.

Двамата минаха по един обикновен коридор покрай безброй малки, тъмни офиси. Мариса и преди беше идвала в тази част на сградата, при посещенията си при Дубчек.

Тад спря пред огромен хладилник, от онези, които можеха да се видят в месарските магазини.

— Може да ти се види интересно — каза той, когато отвори тежката врата. От вътрешната страна имаше лампа.

Мариса плахо пристъпи напред в студения, влажен въздух. Тад я следваше. Тя усети тръпка на страх, когато вратата се затвори и се заключи с изщракване.

Във вътрешността на хладилника бяха подредени рафтове, запълнени със стотици малки шишенца.

— Какво е това? — попита тя.

— Замразени серуми — каза Тад и взе едно шишенце, върху което имаше етикет с номер и дата. — Проби от пациенти от цял свят с всички познати вирусни заболявания и други — все още непознати. Съхраняват се за имунологични изследвания и вероятно не са заразни.