Робин Кук - Заговор

„Бевърли Хилтън“ бе точно това, което Дубчек беше описал. Бе далеч по-хубаво място, отколкото занемарения мотел „Тропик“, освен това се намираше по-близо до клиника „Рихтер“. Но усилието продължаваше да й се струва ненужно, когато тръгна след портиера по коридора на осмия етаж към стаята си. Мъжът запали всички лампи, докато тя чакаше на прага. Даде му един долар и той си тръгна. Тъй като не бе разопаковала багажа си в мотела, преместването не беше трудно. Макар че не би го направила, ако Дубчек не настояваше. Беше й звъннал този следобед, няколко часа след разговора й с Тад. Не изглеждаше особено изненадан, сякаш почти бе очаквал, че вирусът ще се окаже Ебола. Тогава й даде адреса на хотела и й каза само да вземе ключа за стая 805, тъй като вече е регистрирана. Каза й също, че ще вечерят в седем и половина, ако тя няма нищо против, затова да мине през стаята му, която се намираше само през няколко врати от нейната. Тъкмо щяха да разгледат бележките й, докато се хранеха.

Когато погледна леглото, Мариса усети неистово желание да се хвърли в него и да заспи, но часовникът показваше, че седем минава. Тя извади козметиката от багажа си и отиде в банята. Взе си бързо душ, среса се и си сложи лек грим. Можеше да се каже, че е готова. Извади от куфарчето си листовете с информация за графика на д-р Рихтер и като ги притисна към себе си, отиде до вратата на д-р Дубчек и почука.

Той се появи в почти същия миг на прага и, усмихвайки се, й направи знак да влиза, като побърза да се върне на телефона; явно говореше с Тад. Мариса седна и се опита да следи разговора. Изглежда пробите от маймуната бяха пристигнали в Атланта.

— Искаш да кажеш, че електронната микроскопия не показва наличие на вирус? — вдигна вежди Дубчек.

Последва дълга тишина, докато Тад му даваше подробностите от различните видове изследвания. Мариса хвърли поглед към часовника си — в момента в Атланта беше почти единадесет часа и Тад очевидно бе останал след работно време. Очите й се преместиха върху Дубчек и тя осъзна, че този човек по някакъв начин я кара да чувства безпокойство. Спомни си колко разстроена беше от появата му на партито на Ралф и сега, когато откри, че е неудържимо привлечена от него, още повече се обърка. От време на време той я поглеждаше и тя не можеше да откъсне погледа си от внезапния блясък в тъмните му очи. Беше свалил сакото и вратовръзката си и в отвора на разкопчаната му риза се виждаше матовата му кожа.

Най-после той завърши разговора и се приближи към нея.

— Ти определено си най-добре изглеждащото нещо, което днес видях. Подразбрах, че и Тад е на същото мнение. Изглежда много разтревожен, че си изложена на риск.

— Със сигурност не повече от всеки друг, свързан по някакъв начин с всичко това — каза тя, неясно разтревожена от насоката, в която бе поел разговорът.

Дубчек се ухили.

— Предполагам, че Тад не намира останалата част от персонала за толкова привлекателна.

Като се опита да измести темата на професионална основа, Мариса попита за пробите от черния дроб и далака на маймуната.

— Засега са чисти. — Дубчек махна с ръка. — Но това е само електронен микроскоп. Тад е посял също така вирусна култура. След седмица ще знаем повече.

— Междувременно — каза Мариса — ще е по-добре ние да потърсим другаде.

— Предполагам. — Дубчек изглеждаше разсеян. Той прокара ръка през лицето си и седна срещу нея.

Мариса се наведе и му подаде бележките си.

— Помислих си, че може да проявиш интерес към това.

Дубчек взе листите и я погледна настойчиво.

Тя му разказа в хронологичен ред свършеното от нея след пристигането й в града. Каза му също така, че според нея болестта тръгва от д-р Рихтер и че той е заразил няколко пациенти; че е бил на два медицински конгреса и е имал интимни отношения с Хелън Таунсенд. Организаторите бяха изпратили пълен списък с присъстващите, адресите и телефонните им номера.

По време на монолога й Дубчек кимаше, за да покаже, че слуша, но изглеждаше някак разсеян, концентриран повече върху лицето, отколкото върху думите й. Като не усещаше обратна връзка, гласът на Мариса постепенно заглъхна и тя спря да говори, питайки се дали е направила някакъв непростим професионален гаф. Дубчек въздъхна и се усмихна.

— Добра работа — каза той просто. — Трудно е да се повярва, че това е първата ти полева задача. — Той се изправи, когато някой почука на вратата. — Слава богу. Това трябва да е вечерята. Умирам от глад.

Самото ядене не беше нещо особено; месото и задушените зеленчуци, които Дубчек бе поръчал, бяха изстинали. Мариса се запита защо двамата не бяха слезли долу в салона за хранене. Мислеше си, че той иска да говорят по работа, но докато се хранеха, разговорът се отплесна към партито на Ралф: как се е запознала с Ралф, дали тя се радва на назначението си в Центъра. Към края на вечерята Дубчек внезапно каза: