Робин Кук - Признаци на живот

— Гледай какво направих с чистата ти риза — извика тя.

Наистина следи от сълзите личаха по ризата и полузавързаната му връзка.

Робърт пое дълбоко въздух.

— Няма значение, ще ги сменя. — Той бързо свали ризата и връзката и ги напъха в коша за пране.

Видяла в огледалото зачервените си и подути клепачи, тя се почувства безсилна да подобри вида си. Завря се бързо под душа.

Петнайсет минути по-късно усети да я обзема спокойствие, сякаш топлата вода и сапунената пяна бяха измили не само тялото, но и мислите й. Като си изсуши косата, се върна в спалнята и завари Робърт почти готов.

— Съжалявам, че изпаднах в такава истерия — промълви Мариса, — но не можах да се въздържа. Напоследък постоянно се намирам в някакво свръхболезнено състояние. Не беше необходимо да реагирам така само заради това, че на теб не ти се ще да идваш толкова често в клиниката, защото пречи на работата ти.

— Не, аз трябва да се извиня — отговори Робърт. — Аз съм виновен, че избрах тъкмо този идиотски начин, за да съобщя, че в момента съм възпрепятстван да ти помогна. Докато ти беше в банята, промених решението си. Ще дойда, разбира се, с теб. Обадих се вече в офиса, за да уредя нещата.

За пръв път от няколко седмици Мариса усети как духът й литна.

— Благодаря ти! — възкликна тя. Преливаше от желание да се хвърли на шията му, но се въздържа. Страхуваше се как ще реагира той: ами ако я отблъсне? В момента тя не беше в най-добрата си форма. Чувстваше как взаимоотношенията им се променят по време на лечението. А и що се отнася до фигурата й, промените не бяха положителни. Тя въздъхна: — Понякога си мисля, че дори и в името на едно дете лечението ми коства твърде много. Не че се оплаквам: няма нищо по-свидно за мен от това да си имаме бебе. Ала всеки ден, когато се събудя, ме измъчва стресът от силното желание. Зная, че и на теб не ти е лесно.

С бикини и сутиен в ръка тя отвори дрешника. Докато се обличаше, подхвана разговор. Напоследък май й беше по-лесно да говори със съпруга си, когато не го гледаше в очите.

— Със съвсем ограничен кръг хора съм споделила нашите проблеми, и то в най-общи линии, без никакви подробности. Само това, че се опитвам да забременея. Всеки се чувства задължен да ми дава съвети като: „Отпусни се, не се напрягай“ или „Излез в отпуска“. На следващия, който реши да ми дава подобен съвет, ще кажа истината. Никаква почивка повече няма да помогне, защото фалопиевите ми тръби са запечатани като задръстен отводен дренаж.

Робърт не отговори, затова Мариса надникна от дрешника и го видя седнал на ръба на леглото да се обува.

— Друг човек, който ми досажда, е майка ти — продължи тя.

— Какво общо има майка ми? — вдигна глава той.

— Много просто. Винаги когато сме заедно, се чувства задължена да ми напомни, че вече е време да имаме дете. Ако ми го повтори още веднъж, ще й кажа истината. Всъщност защо не й кажеш ти самият, та да избегнем евентуалния сблъсък?

Още от времето, когато двамата започнаха да излизат и да се сближават, Мариса се стараеше с всички сили да се държи така, че да доставя удоволствие на майка му, но не постигаше успех.

— Не желая да говоря с майка си по този въпрос — отвърна Робърт. — Казвал съм ти го неведнъж.

— Но защо? — учуди се Мариса.

— Защото не искам да слушам поучителни лекции и да ми напомня, че съм си го заслужил, щом съм се оженил за еврейка.

— О, моля ти се! — избухна Мариса в нов прилив на гняв.

— Не съм отговорен за предразсъдъците на майка си. Не мога да упражнявам контрол над нея, нито пък бих искал.

Тя се обърна гневно и продължи да се облича припряно, но скоро насочи гнева от свекърва си към самата себе си, защото инфертилитетът си беше нейна лична беда. За пръв път в живота си усети заплахата на някакво надвиснало проклятие. „Каква ирония на съдбата“ — мислеше си тя, като си припомняше колко усилия и пари бе похабила, докато учеше в колежа и в Медицинския институт, та да не й се случи някоя ненавременна бременност. А сега, когато времето бе дошло, трябваше да узнае, че не може да се сдобие с дете по никакъв начин, освен с помощта на модерната медицина.

— Не е справедливо! — възкликна гласно Мариса и нов поток сълзи обля лицето й. Съзнаваше, че нервите й са опънати до скъсване заради ежемесечното мятане от надежда към отчаяние. А отгоре на всичко се прибавяше и нетърпението на Робърт, избухливостта му, но тя не можеше да го вини.

— Струва ми се, че ти вече се влудяваш с това оплождане — утеши я със съвсем мек тон Робърт. — Наистина започвам да се тревожа за теб, Мариса. Тревожа се за нас двамата.