Робин Кук - Признаци на живот

Мариса се извърна. Робърт се бе изправил до дрешника. Светлината от спалнята озаряваше пясъчнорусата му коса. Лицето му беше дълбоко угрижено, но изразяваше и твърда решителност — квадратната му челюст се беше издала напред така упорито, че устните му се бяха изтеглили в права линия.

Той подхвана тихо:

— Когато ти най-напред подхвърли идеята за това лечение, аз си помислих, че заслужава да опитаме, но сега виждам, че ти идва прекалено. Стигнах до заключението, че е време да помислим за преустановяването му, преди да изгубим това, което имаме, в името на нещо, което нямаме.

— Мислиш, че съм обладана до лудост от някаква фиксидея. Как няма да съм полудяла, щом съм принудена да понасям тези мъчителни процедури. Примирявам се с всичко, защото искам да имам дете, защото искам да имам семейство. Искам да бъда майка, а ти — баща. — Без никаква зложелателност Мариса постепенно бе повишавала глас, така че при последните думи крещеше.

— Твоите нервни изблици все повече ме убеждават, че трябва да сложим край на тези безсмислени опити. Погледни и двама ни: нервите ти са изопнати като струна, аз съм на ръба на лудостта. Съществуват и други възможности, знаеш го отлично. Нека ги обсъдим. Първо, можем да се примирим с обстоятелството, че сме бездетни. Второ, можем да обмислим идеята за осиновяване.

— Не мога да разбера как избра тъкмо този момент да ми го кажеш — избухна Мариса. — Точно тази сутрин, когато за четвърти път ще ми ровят във вътрешностите, когато съм изправена пред нови мъки и рискове и когато аз съм се превърнала, да, в душевна развалина… И тъкмо сега намери да ми говориш за нови възможности…

— Времето е винаги неподходящо за разискване, щом е налице схемата за фертилизация инвитро. — Робърт не беше вече в състояние да сдържа гнева си. — Не ти се нрави изборът на момента, добре. Кога би било по-подходящо? Когато си пощуряла от напрежение дали си бременна, или не? Или когато си потисната, че менструацията ти отново е дошла? Или когато започваш нов цикъл опити за оплождане? Кажи ми точно кога и тогава аз ще дойда да разискваме нашите възможности.

Робърт се вгледа в жена си. Стори му се, че тя се е превърнала в почти чужд човек. Беше станала невероятно раздразнителна, бе понатрупала доста свръхтегло и особено бе напълняла в лицето, та то изглеждаше като отекло. Очите й бяха тъмни и мрачни като настроението й. Кожата на лицето й бе суха и лъскава, сякаш изгаряше от температура. Наистина се бе превърнала в някакво непознато същество или още по-зле — в непоносима истеричка. Той не би се изненадал, ако скочеше върху него като разярена дива котка. Поотдалечи се малко в спалнята и каза:

— Добре, имаш право. Сега не му е времето да разискваме нашите проблеми, извинявай. Ще го сторим друг път. Защо не побързаш с обличането, та да поемем към клиниката? Надявам се да успея с „акта на дарителството“. Както се чувствам напоследък, ще ми бъде доста трудно. В края на краищата не съм на шестнайсет години.

Без да отрони дума, Мариса, изтощена от напрежение, се обърна към дрешника, за да се дооблече. Тя се питаше какво ли ще стане, ако Робърт не успее да даде сперма. Нямаше представа какво количество и каква концентрация можеше да доведе до неуспешно оплождане. Поглеждайки се в огледалото, осъзна колко дълбоко бе обладана от мисълта за дете. Беше се преобразила дотолкова, че не можеше да се познае. Нямаше много надежда в предстоящата процедура поради разочарованията от досегашните.

Ако ли пък по някакво чудо забременее, щяха да я сполетят тревогите за доизносване.

Колкото и голям да беше песимизмът й, щом затвореше очи, Мариса се виждаше с бебе в ръце.

19 март 1990 г.

9:15 сутринта

Мариса и Робърт прекосиха постлания с тухли двор на Женската клиника и се заизкачваха по масивното стълбище към централния вход. При вида на солидното здание в главата на Мариса изплува безчетният брой преминавания през този портал, преживените от нея множество „малки процедури“ и хилядите болезнени убождания от предписваните инжекции. С тази картина в мисълта си тя неволно забави стъпки. Робърт я държеше за ръка и усетил лекото й колебание, хвърли мигновен поглед на часовника.

— Хайде, побързай! — подкани я той. — Закъсняваме вече.

Тя се постара да ускори крачка. Днешната процедура с яйцеклетките й бе четвърта поред. Съчетанието да си лекар и пациент я изпълваше с ужасни мисли. Очакваните болки я тревожеха най-малко, вълнуваше я заплахата от евентуални усложнения — а понякога те биваха и смъртоносни.