Робин Кук - Признаци на живот

Тя стисна безпомощно устни и се напрегна да си припомни какво беше правила последно с тях. Изведнъж й просветна. Предната нощ бе взела купчина детски картони, за да ги дообработи вкъщи. Веднага отиде до шкафа с амбулаторните карти, отвори го и видя ключовете там на лавицата. Грабна ги и се устреми към вратата. Още преди да я отвори, зазвъня телефонът.

В първия момент понечи да го остави да си звъни, но съвестта й заговори — ами ако става въпрос за някое дете, подобно на Синди Маркхъм? С въздишка се върна и вдигна слушалката.

— Какво има? — запита с непривична острота.

— Доктор Блументал ли е? — прозвуча спокоен мъжки глас.

— Същата. — Мариса не успя да разпознае гласа. Очакваше да чуе секретарката си, притеснена като нея за времето.

— Обажда се доктор Карпентър. Разполагате ли с някоя минута?

— Да — излъга тя, обзета внезапно от напрежение. През последните дни очакваше с нетърпение това обаждане.

— Първо, искам да ви честитя наградата, предвидена за днес. Нямах представа, че сте лекарка, а още по-малко научен работник, спечелил толкова престижна награда. Твърде смущаващо е да научиш от сутрешните вестници такива неща за пациентите си.

— Извинявайте. Сигурно трябваше да ви съобщя по-рано за всички тези неща — погледна часовника Мариса.

— Учудвам се как педиатър може да бъде въвлечен в научноизследователска работа върху ебола хеморагичната треска? — запита д-р Карпентър. — Това е просто необяснимо. Само за миг, нека надникна, вестникът е пред мен: „Изследователската награда «Пибоди» се присъжда на д-р Мариса Блументал за изясняване на промените, свързани с трансмисията на ебола вирус от първични на вторични контакти“. О-о-о!

— Две години работих към Центъра за контрол върху заболяванията в Атланта — обясни Мариса. — Получих задача да проуча случай, където ебола вирусът бе разпространяван съвсем целенасочено.

— Ами разбира се! Спомням си, че бях чел — възкликна д-р Карпентър. — Боже мой, вие ли бяхте?

— Боя се, че да.

— Доколкото помня, едва не бяхте убита! — каза д-р Карпентър с явен възторг.

— Имах късмет, много голям късмет — отговори Мариса. Тя се питаше какво би казал д-р Карпентър, ако му съобщеше, че по време на биопсията неговите сини очи й бяха напомнили човека, опитал се да я убие тогава.

— Потресен съм! — призна д-р Карпентър. — Но съм извънредно доволен да ви съобщя радостна за вас новина. Обикновено го прави секретарката ми, но щом прочетох тази сутрин за вас, реших да ви се обадя лично. Резултатът от биопсията ви е отличен. Както ви казах тогава, колпоскопията дава много данни, но чрез биопсията човек има стопроцентова сигурност. Защо да не си планирате нова намазка за след четири или най-много шест месеца? След това няма да ви търсим поне година.

— Чудесно — каза Мариса, — добре. И нека ви изразя благодарността си за хубавата новина.

— Удоволствието е мое — отвърна д-р Карпентър.

Мариса се раздвижи неспокойно. Все още беше много притеснена от поведението си по време на биопсията. Събрала достатъчно кураж, тя се извини отново.

— Ами не го споменавайте повече — отговори д-р Карпентър. — Но след вашето неприятно изживяване смятам да се откажа от кетамина. Знам, че лекарството има известни предимства, но съм имал и други два случая, подобни на вашия. Така че ви моля, не се извинявайте, ами кажете, имали ли сте други неприятности от биопсията насам?

— Всъщност не — отвърна Мариса, — но още два пъти насън ме спохождаха същите кошмари.

— В такъв случай аз трябва да ви поднеса извинения. Следващия път няма да ви даваме кетамин. Как ви се струва това обещание?

— Мисля, че засега няма и да се налага.

— Отговор на здрав човек — каза д-р Карпентър. — Все пак ще ви очакваме след около четири месеца.

Тя затвори и полетя навън. Оставаха й петнайсет минути да стигне до „Шератон“ — невероятен подвиг при движението по улиците на Бостън.

19 март 1990 г.

7:41 сутринта

Слабото мартенско слънце проникваше в спалнята през леко открехнатите завеси на прозорците и осветяваше слабо обстановката: огромно кинг сайз легло, в дъбовата секция срещу него бе телевизорът, предаващ в момента програмата „Добро утро, Америка“; подът бе постлан с разкошен дебел килим. Мариса, току-що надигнала се от леглото, спря, щом дочу приглушения глас на съпруга си откъм банята.

— Какво казваш, Робърт? — надвика тя шума от силно течащия душ в банята.

— Казах ти, че тази сутрин не искам да ходя в проклетата Женска клиника. — Насапунисаното му лице се появи през леко открехнатата врата на банята. — Не съм много навит да давам сперма тази сутрин. Не тъкмо днес! — Той присви рамене и изчезна.