Робин Кук - Признаци на живот

— Ще трае само няколко минути — с разбиране додаде сестрата, а след това я насочи към някаква двойна врата. — Там има удобна чакалня. Ще ви повикат, щом са готови. — И стъкленият прозорец се затвори.

Мариса послушно влезе през посочената врата и се намери в голяма четириъгълна стая, мебелирана по последната дума на модата. Завари вътре около трийсет души. Усети как множеството погледи я проследиха, докато бързешком заемаше едно от свободните места в края.

През прозореца се виждаше Чарлс Ривър зад малкия зелен парк. Безлистните скелети на яворите, очертали брега, тъжно гледаха сивите води.

Мариса механично взе едно от списанията с лъскави корици от масичката пред себе си и започна без всякакъв интерес да прелиства страниците. Над ръба на списанието погледна крадешком към чакащите в залата и установи, че всички отново бяха насочили поглед към четивата си. Това я успокои. Чуваше се единствено шумът от прелистването на страници.

Мариса огледа набързо жените около себе си, като се чудеше какво ли ги е довело тук. Всички изглеждаха спокойни, но надали само тя се безпокои вътрешно. Помъчи се да съсредоточи вниманието си върху статията за новите модни тенденции, но не успя да се концентрира. А ненормалният влагалищен секрет й изглеждаше като предателство от страна на собствените й вътрешности, предупреждение за нещо, което ще стане. На трийсет и три години тя откриваше във външността си явни белези за остаряване, например леки бръчици около очите. Спряла поглед върху снимките на шестнайсет-седемнайсетгодишните момичета от женското списание, за момент помисли, че тези свежи лица й се присмиват и я карат да се чувства далеч по-стара от годините си.

Ами какво ще стане, ако биопсията се окаже положителна? Ако е развила рак на шийката на матката? Рядко, но все пак се срещаше при жени на нейната възраст. Внезапно тази вероятност я съкруши дълбоко. „Божичко! — помисли си тя. — Ами ако наистина се окаже рак, това ще рече да ми изрежат матката. Това е хистеректомия и означава, че не можеш да имаш деца!“

Зави й се свят и списанието пред нея се замъгли, пулсът й внезапно се ускори. Мисълта да остане без деца бе анатема за нея. Беше се омъжила само преди шест месеца и макар да не планираше веднага да забременее, знаеше, че децата ще осмислят главната част от живота й. Ако се случеше така, че не може да има деца, не й се мислеше за последиците нито за нея, нито за мъжа й. До този момент, чакайки биопсията, наречена от д-р Карпентър „парче кейк“, тя не бе обмисляла сериозно подобна вероятност. Изведнъж се почувства вътрешно наранена, че Робърт не бе проявил по-голяма загриженост и бе приел буквално думите й, че отлично ще се оправи и сама в клиниката. Тук откри, че повечето жени са придружени от своите съпрузи или приятели.

„Ставаш смешна!“ — обвини се безгласно, като се мъчеше да контролира емоциите си. Беше изненадана и смутена. Не беше характерно за нея да изпада в истерия. Бе свикнала да мисли за себе си като за човек, който трудно може да бъде изваден от равновесие. Освен това й бе напълно ясно, че Робърт не би могъл да я придружи даже и при най-голямо желание, тъй като имаше изключително важно заседание с управителния съвет на своята бизнес компания.

— Мариса Блументал! — прозвуча гласът на сестрата.

Мариса скочи и я последва по дълъг бял коридор. Накрая бе въведена в малка съблекалня с насрещна врата към залата за процедури. През открехнатата врата успя да види гинекологичния стол с лъскавите подставки за краката.

— Нека да приключим с рутинната проверка — каза сестрата, като пое ръката на пациентката и прочете името й на гривничката върху китката. Доволна, че няма грешка в името, тя остави купчинка дрехи върху скамейката и добави: — Преоблечете се с тази роба, чорапи на краката и забрадка на главата, а вашите дрехи приберете в гардероба. Ако имате някакви ценности, можете да ги заключите в чекмеджето. Когато сте готова, влезте вътре и седнете на гинекологичния стол. — Тя се усмихна. Държането й бе професионално, но примесено с известна топлота. Усмихна се любезно и я остави сама.

Докато се преобличаше, Мариса осъзна колко симпатични й бяха станали всички в Женската клиника — от обикновената информаторка до лекуващия лекар. Но най-вече й допадаше проявеното внимание към всеки пациент и искреното взаимно доверие между обслужвания и обслужващите. Сега, когато й се налагаше да се подложи на биопсия, тя бе съвсем доволна от избора си на лечебно заведение. Ако беше предпочела някоя от големите болници в Бостън и по-специално своята „Бостън Мемориал“, неизбежно щеше да се окаже в контакт с хора, които познаваше. А винаги бе полагала грижи да запази личните си проблеми само за себе си. Не желаеше те да бъдат предмет на разисквания сред колегите. Дори да не се занимаваха с нейните проблеми, никак нямаше да й е приятно да среща своя гинеколог из коридорите или в кафенето.