Робин Кук - Признаци на живот

— Нали ни предстои само биопсия? — запита тя нервно, тъй като гинекологът бе облечен като за сериозна операция.

— Мисис Блументал нервничи поради страх от хистеректомия — обясни д-р Артър, изправен встрани от пациентката.

— Хистеректомия?! — остана като гръмнат д-р Карпентър. — За бога, какво говорите?

— Струва ми се, че нашата пациентка е прекалила с четене на медицинска литература — повдигна вежди д-р Артър, изпразни спринцовката в тръбичката, водеща към вената на Мариса, и усили капковидната анестезия.

Д-р Карпентър дойде до Мариса и сложи ръка на рамото й. Взря се в тъмнокафявите й очи и заговори успокоително:

— Ще извършим само най-обикновена биопсия. Никога не е ставало дума за хистеректомия. Ако ви учудват дрехите ми, току-що излизам от операционната, а маската не свалям, понеже леко съм се простудил и да не заразя пациентите.

Мариса се вгледа в кристалносините очи на д-р Карпентър. Тъкмо щеше да отговори, когато синевата пробуди у нея потискания от дълго време ужас, предизвикан от появата на случайния мъж в хотелската й стая в Сан Франциско преди няколко години; ужасът от принудата да го удари, за да спаси собствения си живот. Точно в този момент целият епизод изплува в съзнанието й със страхотна яснота; тя просто усещаше пръстите на нападателя около шията си. Започна да се задушава. Залата се завъртя пред погледа й, а в ушите й писна звън, който все повече се усилваше.

Усети, че нечии ръце я притискат да лежи по гръб, докато тя се мъчеше да се изправи, за да диша по-леко. Главата й се отпусна върху облегалката на гинекологичния стол, залата престана да се върти и дишането й се облекчи. Изведнъж осъзна, че очите й са затворени. Когато ги отвори, видя наведени над себе си лицата на д-р Артър, на жената и на д-р Карпентър.

— Добре ли сте? — я запита последният.

Тя се опита да отговори, но не се чуха думи.

— Ооо — възкликна д-р Артър, — та тя е свръхчувствителна към упойката! — Той бързо й премери кръвното. — Поне то е наред. Слава Богу, че не инжектирах цялата доза!

Мариса затвори очи. Най-после бе спокойна. Продължи да чува някакъв разговор, но той сякаш идваше много отдалеч и не се отнасяше за нея. В същото време усети да я покрива някакво невидимо оловно одеяло. Почувства, че й вдигат краката върху стойките на гинекологичния стол, но това не я смути. Гласовете заглъхваха все повече и повече, чу смях и звуци от радио. Усети инструменти да влизат в нея и чу звук на метал о метал.

Поотпусна се спокойно до момента, когато почувства пристягане ниско в корема, както при менструация. Всъщност това беше болка, но не нормалната болка, а по-скоро притеснение. Опита се да отвори очи, но клепачите й бяха тежки като в нощен кошмар. Последва нова болка, този път достатъчно силна, за да повдигне главата й от облегалката.

Залата се появи пред очите й като през мъгла. Успя да види само горната част от главата на д-р Карпентър, работещ между коленете й. Колпоскопът бе избутан встрани. Сякаш доловил нейния взор, гинекологът повдигна глава. Тръпка на ужас я разтресе. Обърканото от упойката съзнание превърна пред очите й нейния лекар в демон с маска: очите му вече не бяха сини, а черни като оникс и страхотно разкривени. Някаква ръка притисна рамото й назад и главата й отново се отпусна върху облегалката.

Раздираше я силно желание да крещи, но тя го превъзмогна. Някаква част от мозъка й бе съхранила достатъчно разсъдък, та да й напомни, че картините пред очите й са предизвикани от лекарствата. Опита се отново да седне и да хвърли поглед към лекаря, за да се убеди, че всичко е плод на нейното замъглено въображение, но веднага я задържаха чифт ръце. Тя започна да се бори с тези ръце и разстроените й мисли я върнаха в хотелската стая в Сан Франциско, когато трябваше да победи убиеца и да пролее кръв.

Повече не можеше да издържа и закрещя, но не се чу никакъв звук. Стоеше на ръба на пропаст и бавно се хлъзгаше към дъното. Опита да се хване за нещо, но съвсем безуспешно, и потъна в дълбок мрак…

27 февруари 1988 г.

— Проклятие! — мърмореше под нос Мариса, докато оглеждаше целия си служебен кабинет. Не можеше да си спомни къде беше оставила ключовете си. За десети път вече издърпваше и преравяше чекмеджето на бюрото си, където обикновено ги слагаше, а после го затваряше с гневен удар.

— Свети Толедо! — викна тя, като хвърли поглед към часовника. Оставаха й по-малко от трийсет минути, за да пристигне в хотел „Шератон“. Там щеше да се състои тържеството за връчване на специалната й награда за научна работа. Нищо не й вървеше през този ден. Най-напред я забави много спешният случай на дете с остра бронхиална астма — шестгодишната Синди Маркхъм. Сега пък не можеше да намери ключовете си.