Робин Кук - Признаци на живот

— Твърде успокояващо — каза Мариса и се изсмя.

— Китайците живеят с гадното убеждение, че те са създателите на организираната престъпност — продължи Тристан — и това е една от причините да са такива майстори в тази област. Цели векове са трупали опит в дейността си. В днешно време по-големите триади имат клонове в Европа, САЩ, Канада и Австралия. Където по света има създадени китайски колонии, там са и членовете на триадите.

— А може би и туберкулозният салпингит — добави Мариса.

— Възможно е — вдигна рамене Тристан, — но организираната китайска престъпност не е нещо ново.

— Трябва да призная, че преди да те срещна, никога не бях чувала нищо за триадите.

— Не съм изненадан, повечето хора не са чували. Предимно мафията притегля вниманието на хората и това допада на триадите. Но триадите са много по-лоши от мафията. Мафията има поне фамилно ориентиран морал, независимо колко изкривен е той. Не е така с триадите. Единственият интерес при триадите са парите. Трупането на пари е цялата им етика.

— Не ми харесва всичко това — промълви Мариса с притеснение.

— Предупредих те — отвърна Тристан.

Шофьорът спря таксито на Туинг-Тау-Цен Роуд.

— Къде е Обграденият град — проточи шия напред Тристан.

— Аз съм дотук — отговори китаецът. — Виждате ли тая лудница вдясно, това е. Двата тунела оттатък улицата са местата, откъдето се влиза. Ако приемете съвета ми, не ходете. Опасно е. Нека ви заведа в някой хубав нощен клуб, наистина секси място.

Тристан слезе от колата и Мариса го последва.

— Благодарности за съвета, приятелче — каза Тристан, — но ние имаме да вършим работа с „Уинг-Син“.

Таксито направи бърз завой и се изгуби от очите им.

Двамата доближиха единия от тунелите. Надникнаха вътре. Гледката беше страшно непривлекателна. Тъмна тясна дупка, завиваща встрани. По пода течаха всякакви мръсотии и бяха разхвърляни отломки бетон. По стените бяха изрисувани неясни изображения. Таванът беше в снопове кабели и жици, разположени ниско, и тук-там светеше по някоя гола електрическа крушка. Вода се оцеждаше в смърдящите локви.

— Струва ми се, че сме доста напрегнати — отбеляза Тристан с нервен смях.

— Май ще е по-добре да си обираме крушите от тоя Обграден град — предложи Мариса.

— Не знам. Ако искаме да се свържем с „Уинг-Син“, това място ми изглежда твърде обещаващо.

— На мен ми изглежда ужасяващо — потрепери Мариса.

— Хайде, хайде! — настоя Тристан. — Можем да го напуснем веднага, ако работата не потръгне.

— Ти върви пръв — каза колебливо Мариса.

Тристан навлезе в тунела, а Мариса го следваше съвсем наблизо. Скоро засмърдя на отводен канал. След първия завой Мариса трябваше да се наведе, за да не си блъсне главата в електрическите кабели. След още няколко извивки пътят ги отведе до място, където се събираха пътеки от няколко други тунела. Тръгнаха наслуки по един от тях. След малко се усетиха първите признаци на живот. В много ниши изпотени мъже и жени работеха наведени върху старомодни шевни машини. Двамата ги поздравиха, но хората просто се блещеха в тях, сякаш виждаха духове.

— Някой от вас да говори английски? — запита бодро Тристан. Но и да имаше такъв, никой не се обади. — Благодаря все пак. — И той подкани Мариса да продължат.

Навлязоха по-дълбоко в лабиринта. Мариса започна да се чуди дали ще успеят да намерят пътя си обратно. Никога в живота си не бяха попадали в по-отвратително място.

Като минаха следващия завой, тя видя купчина гниещ, смърдящ боклук, в който се ровеха плъхове.

— О, боже мой! — изпищя тя. Ненавиждаше плъховете.

По-нататък по пътя им се откри серия от ниши с горящ в тях огън. Така горещината и смрадта ставаха непоносими, а картината наподобяваше средновековна рисунка на ада. Минаха край своего рода хлебарница, където хлябовете бяха натрупани върху вонящия мръсен под.

— Да не би да търсите хероин? — запита около дванайсетгодишно момче, скрито в сенките зад тях.

— Ах! — извика Тристан. — Намерихме нужното, човек с английски. Ние не се интересуваме от опиати, приятелче. Ние търсим някой от триадата „Уинг-Син“. Можеш ли да помогнеш?

— Тук е територията на Четиринайсет К — отговори то гордо.

— А как да намерим територията на „Уинг-Син“?

Момчето посочи по коридора вляво, където отвратително жестоки на вид тийнейджъри изскачаха от разни врати.

— Благодаря, приятелче. — Тристан докосна ръба на шапката си, а после издърпа Мариса по-надалеч.