Робин Кук - Признаци на живот

— Накъде сте се запътили в момента? — запита той.

— Имам стая в хотел „Западна звезда“. Планирам сутринта да поема за Чарлвил.

— Ето моя съвет — каза той. — Върнете се в „Западна звезда“ и ме чакайте. Ще ви намеря там. Имам да посетя още една станция. Мога да уредя наетата кола да бъде върната в Чарлвил, ако имате смелостта да се качите с мен в самолета.

— Бих сторила всичко, за да избегна това кормуване от Уиндора до Чарлвил.

— Ще се видим в „Западна звезда“. — И Тристан пое към самолета.

— Трис! — извика Мариса след него.

Той се извърна.

— Мога ли да те наричам Трис? — запита с пламнало лице тя.

— Можеш да ме наричаш както искаш. По тези места дори обръщението „ей, копеле“ е признак на сърдечност.

— Исках само да ти благодаря, че пожела да ме придружиш.

— По-добре запази благодарностите си за времето, когато разбереш в каква гадост се набутваме.

Широка усмивка огря лицето му и той се отправи към малкия си самолет.

Скоро двата мотора забоботиха и вдигнаха висок облак прах в небето. Тристан помаха за последен поздрав и самолетът полетя към изгряващото слънце.

10 април 1990 г.

7:15 сутринта

— Време е за ставане! — разнесе се глас, пробуждащ Мариса от сън като след наркоза. — Азиатското пътешествие на Уилямс е готово да започне, а в началото му ви очаква закуска в стила на животновъдите от Австралия.

Мариса попремига и отвори очи. На прозореца стоеше Тристан, придърпал пердето встрани.

— Да вървим! — каза той, като доближи леглото и дръпна одеялото.

Мариса го стисна уплашена. Тристан се разсмя, обърна се и се запъти към вратата.

— Ще те чакам до половин час в дневната — каза той и напусна стаята.

Мариса се огледа. Намираше се в гостната на малката къща на Тристан в предградието на Чарлвил. Стените бяха облепени с цветни тапети. Леглото беше желязно, покрито с одеяло.

Предишната вечер бяха пристигнали в Чарлвил със самолета на Тристан. Мариса беше прочела някъде, че Австралия е най-старият континент на планетата. От въздуха изглеждаше точно така.

Тя преспа в къщата на Тристан след кратък спор. Отначало се колебаеше, но Тристан бе настойчив.

— Ако ми нямаш достатъчно доверие да пренощуваш в гостната ми — бе казал той, — тогава как ще ми се довериш в Хонконг?

И накрая тя бе отстъпила.

Вечерта бе минала бързо. Тристан се зае да урежда отпуската си. Беше се свързал с колегата си Боб Марлоуи с молба да поеме неговите отговорности, докато го няма.

Мариса бе спала по-добре от предишните две нощи.

Сега тя спусна колебливо крака и стана.

След обилна закуска с овесена каша, яйца и наденички Тристан уреди още няколко неща, отби се и в банката си. После отидоха до летището в Чарлвил и отлетяха за Брисбейн. Тук в 11:15 часа взеха самолет за Хонконг.

Полетът мина съвсем спокойно. Мариса бе отново прехласната от безкрая на Тихия океан. Успокоена, че Тристан бе с нея, тя се отпусна кротко и заспа.

Точно по разписание в 17:43 часа машината кацна на летището Кай-Так. Въпреки неприятната цел на посещението им Мариса усети тръпка на възбуда, когато за пръв път видя Хонконг отблизо. От въздуха колонията изглеждаше като куп скалисти острови с гора от небостъргачи, разположен в есмералдовозелено море. От пистата, където бе кацнал самолетът, се виждаше страхотно оживено пристанище. Тук имаше кораби с най-различни големини и форми, какви ли не лодки и джонки, а между тях пъргаво се провираха скутери. Над всичко това стърчаха огромните небостъргачи от бетон, стомана и огледално стъкло.

Минаха бързо през формалностите на летището. Докато чакаха за багажа си пред въртящия се кръг, към тях се доближи представител на хотел „Пенинзула“, където Тристан бе ангажирал две стаи, съединени помежду си с врата. За огромна изненада на Мариса той ги изведе от служебната сграда до чакащия ги елегантен „Ролс-Ройс“.

— Не е ли твърде екстравагантно? — запита Мариса. — Този хотел сигурно е някаква фантазия?

— А защо не! — отвърна Тристан. — Не е ли познат сред вас, американците, изразът „Човек обикаля света само веднъж“? Аз съм в отпуск, а подобно нещо не ми се е случвало от години. Решил съм да се забавлявам през цялото време, въпреки че целта на посещението ни тук е много тежка.

Мариса се учудваше какво ли ще каже Робърт, когато разбере за разходите, които тя прави тук.

Хотелската кола се провираше ловко и бързо сред страхотното движение, каквото тя никога досега не беше виждала. Мариса остана като гръмната, когато шофьорът обяви, че трафикът в момента е значително по-спокоен, отколкото е обикновено. Движеха се сред двуетажни автобуси, трамваи, леки коли, велосипеди, мотоциклети и хора, много хора. Тя имаше усещане, че е попаднала на някаква друга планета. Когато пристигнаха в хотела, бе изтощена, сякаш бе извървяла разстоянието от летището дотук пеша.