Робин Кук - Признаци на живот

— Да — отговори телефонистката. — Доктор Тристан Уилямс работи при нас, но в момента е по изолираните животински ферми. До няколко дни няма да се върне.

— Има ли определена схема за посещенията? — запита Мариса.

— Разбира се, има — отговори жената. — Но при спешен случай схемата се нарушава.

— Бихте ли ми казали къде ще бъде след два дни? — запита Мариса. Тя се надяваше за това време да стигне до него независимо колко далеч ще се окаже той.

— Задръжте линията за миг. — След няколко минути се обади отново: — Ще бъде близо до градче, наречено Уиндора. Трябва да се обади от станцията Уилмингтън.

— Уиндора има ли летище? — попита Мариса.

— Не, не — засмя се жената. — Всъщност няма дори асфалтиран път.

След приключване на разговора Мариса си осигури резервация за полет до Чарлвил. Уреди формалностите с багажа на Уенди и в девет часа вечерта вече летеше от Брисбейн за Чарлвил.

В същото време, когато Мариса се понесе към дивата окрайнина, Нед Кели и Уили Тонг вървяха през потъналата в мрак клиника към безлюдната административна част. Вратата на кабинета на Чарлс Лестър бе леко открехната. Двамата разбойници влязоха без предупреждение. Директорът вдигна глава, обляна от сноп светлина откъм страничната лампа. Сенките, легнали върху дълбоко поставените му очи, правеха лицето му да изглежда безоко. Устата му под тежките мустаци бе плътно стисната, с увиснали надолу ъгли. Чарлс Лестър не бе щастлив.

— Сядайте! — заповяда той.

Двамата се настаниха, обърнати към него.

— Научих за случилото се от вечерните вестници — започна Лестър. — Успяхте да направите нещата по-лоши. Първо, ликвидирахте само едната от жените. Другата, която се изплъзна, говори, че гибелта на приятелката й не е случайна, понеже ви е видяла вас, двамата глупаци. Изглежда, полицията провежда разследване.

— Как можехме да разберем, че едната ще излезе от водата тъкмо когато изсипвахме боклуците? — отговори Нед. — Наистина лош късмет. Иначе всичко щеше да мине както трябва. Хвърлихме толкова стръв, че да съберем всички акули от цялото Коралово море.

— Но да елиминирате само едната и да повдигнете толкова подозрения, не се очакваше от вас! — изплющя като с камшик Лестър. — Вече не е само пожелание, сега ви заповядвам да ликвидирате другата жива. Вестниците гласят, че нейното име е доктор Мариса Блументал-Бюканън.

— Зная коя е — каза Нед. — Хубавицата с кестенявата коса.

— Искаш да се върнем на Хамилтън и да я гръмнем? — запита Уили Тонг със злобна усмивка.

— Искам да направите каквото трябва — отвърна Лестър.

— Ами ако е напуснала Хамилтън? — попита Нед.

Лестър се свърза по телефона с хотела в Хамилтън и за своя неприятна изненада научи, че д-р Бюканън е напуснала. Той се изправи и се наведе над бюрото си.

— Ти, Нед, започваш да търсиш по всички хотели тук и в Сидни. Ти, Уили, ще отидеш при Тристан и ще се навърташ наоколо. Тя каза, че иска да го открие. Ако го намери, нещата ще станат от лоши по-лоши.

— Ами ако е напуснала страната? — запита Нед.

— Трябва ми мъртва, където и ще да е по света!

9 април 1990 г.

7:11 сутринта

Мариса се събуди, чувствайки се изтощена. Предишната вечер се бе настанила в приличен мотел в Чарлвил, но въпреки удобното легло не успя да заспи цялата нощ, а само от време на време задрямваше. Щом затвореше очи, пред нея изникваше кошмарът с Уенди в челюстите на огромната акула. Чак призори успя да поспи два-три часа. Не беше гладна, но си поръча закуска и едва я докосна.

Запъти се веднага към бензиностанцията на Шел, където даваха коли под наем. Нае един „Форд Фалкън“ и попита за карта на околността и близките селища, но такава липсваше.

— Докъде смятате да отидете? — запита търговският агент.

— Уиндора — отговори Мариса.

Агентът я изгледа, сякаш пред себе си имаше луд човек.

— Какво, за бога, ще търсите там? — запита удивен той. — Имате ли представа колко е далеч?

— Не точно — кимна Мариса.

— Повече от двеста мили — каза агентът. — Двеста мили само кенгура, гущери и подобни гадини. Ще ви са необходими поне осем до десет часа. Най-добре напълнете този резервен бидон в багажника с бензин, а другия до него с вода.

— Какъв е пътят? — запита Мариса.

— Да го наречем път, е много силно казано. Има някаква следа от настилка, но всичко е само прахоляк. Добре е да ми позвъните утре сутринта от Уиндора. Ако не се обадите, ще уведомя полицията. Не е кой знае колко задръстено.