Робин Кук - Признаци на живот

— Доказан чрез биопсия — съобщи Мариса. — Никога не съм и допускала, че го имам. Ако не бях се поддала на опити да забременея, никога не бих го и узнала.

Тристан се замисли дълбоко.

— Реших да разплета тази загадка — продължи Мариса, — но се оказа извънредно трудно нещо. Всъщност истинско бедствие. Покрай тези усилия загубих дори най-добрата си приятелка. Имам и доста основания да смятам, че тя бе убита.

— За какво говорите?! — втренчи се внезапно Тристан в нея.

— Дойдох в Австралия заедно с приятелка, лекарка. Тя страдаше също от туберкулозен салпингит. Пристигнахме тук по повод вашата статия. Питахме за вас в клиниката „Грижи за жената“, но там изобщо не се опитаха да ни помогнат. — И тя му разказа всичко случило се след това. — Започвам да мисля, че и над моя собствен живот виси заплаха, но в действителност нямам никакви реални доказателства да го твърдя.

— Всичко това събужда у мен много лоши спомени — въздъхна тежко Тристан. — Може би ще бъде най-добре да ви разкажа собствената си история, за да имате представа с какво сте се заловили. Възможно е тогава да решите да се върнете у дома и да си гледате живота. Този разказ ще ни отнеме доста време и трябва да е на четири очи. Съгласна ли сте?

— Съгласна!

— Добре. Тогава да влезем вътре и да се почерпим с по една хубава студена бира.

Влязоха и Тристан отиде направо в кухнята. Персоналът бе зает с почистване на съдовете и масите от обедното хранене. Той извади от хладилника две ледени бири и се върна в столовата. Посочи към разтребена маса, отвори бутилките и подаде едната на Мариса. Тя седна срещу него.

— Постъпих на работа в клиниката веднага щом завърших специализацията си по патология — започна Тристан, след като пое яка глътка от бутилката си. — Направи ми силно впечатление пищността на обстановката. Скоро след постъпването шефът на патологията се разболя за продължително време от хепатит и измежду двамата, останали да работим в отдела, аз се оказах шеф — леко се изкикоти той. — Почти веднага започнах да срещам тези случаи от грануломатозен салпингит. Знаех, че е рядко явление, а се сблъсках с твърде честата му проява, и току-що завършил специализацията си, се изкуших да направя голямо академично откритие. Трябва също да призная, че ми харесваше идеята да изляза със статия в някое научно списание. Така, съвсем на своя глава, реших и публикувах статията. Направи ми впечатление нещо друго. Близо година, преди моите проучвания да започнат, в клиниката се увеличи броят на китайците. Те пристигаха от Хонконг по двама. Единият от тях биваше изпращан като технически персонал в лабораторията за инвитро фертилизация, а другият биваше използван във въоръжената охрана на клиниката. Те оставаха само за по няколко месеца и се прибираха обратно, като ги подменяха други двама. Допусках, че преминават обучение по фертилизиране, необходимо им за работата в Хонконг. Тъй като там имат голям наплив от емигранти от Югоизточна Азия, сметнах, че това може да има връзка с увеличения брой на туберкулозния салпингит, понеже сред пристигащите от Югоизточна Азия имаше туберкулоза.

След кратка пауза и глътка бира Тристан продължи:

— Любопитството към азиатците ме накара да поискам среща с Чарлс Лестър. Когато повдигнах въпроса за китайците, той ми отговори, че това е секретна информация и е свързана с правителството. Разпитвах и други хора, но не научих нищо. По това време двойка китайци направиха тежка транспортна катастрофа и единият почина. Другият попадна в клиниката с тежки наранявания. Единственият мъжки пациент. Реших да се сближа с него и започнах да го посещавам всеки ден. Опитвах се да измъкна нещо, но устата му бе като заключена. Научих само, че е някакъв будистки монах и една от насоките в обучението им били древните бойни китайски изкуства. Този факт повиши интереса ми към него, защото още от дете това бяха любимите ми спортни занимания. Когато го изписаха от болницата, аз го поканих в спортната зала, където тренирах. Оказа се невероятен майстор на кунгфу.

Мариса си спомни веднага за китаеца със сивия костюм, обезоръжил така ловко с ритник Пол Ейбръмс в Женската клиника.

— Тогава научих и нещо друго: Чан обичаше бирата. Преди идването му в Австралия никога не бил вкусвал бира, поне така заяви той. Открих, че след няколко австралийски бири езикът му се поразвързва. Разбрах, че той изобщо не е от Хонконг, а от някакво градче близо до Гуанджоу в Китай.