Робин Кук - Признаци на живот

Заведе ги в неголяма зала, изпълнена цялата с рафтове, натъпкани с най-различни книги и публикации. По средата имаше компютър. Показа им как да си служат с него, за да открият каквото ги интересува, пожела им успех, а те благодариха сърдечно и тя ги остави да се занимават на воля, като напусна залата.

Уенди седна пред компютъра и започна да търси по всевъзможни начини Тристан Уилямс. След около три часа безрезултатна работа разбраха, че е публикувал само една статия, притежаваната от тях, и нищо повече за него.

Огладняха и си взеха по един сандвич в кафенето на факултета. Докато ядяха навън, разположени на скамейка под красиво декоративно дърво, Мариса предложи:

— Нека опитаме да се свържем с Кралския колеж по патология и да се помъчим да научим нещо.

Мариса се обади по телефона, но оттам любезно й отговориха, че нямат право да дават адресите на членовете си, освен това я уведомиха, че той не практикува вече патология.

Решиха в края на краищата да проверят в службата, където съхраняват списъците с имената на завършилите от всеки випуск и проследяват по-нататъшната им кариера. Началникът на тази служба, мистър Алекс Хамърсмит, се оказа изключително сърдечен човек и прояви искрено желание да помогне. Седна пред компютъра и започна да търси. Изведнъж извика:

— Ето го! Открих го! Тристан Уилямс е завършил нашия факултет, випуск хиляда деветстотин седемдесет и девета година.

— Някакъв настоящ адрес? — запита окуражена Мариса.

Хамърсмит й даде и адреса, но те вече бяха ходили там и им бяха казали, че е напуснал преди две години. Мариса се изправи и благодари искрено за положените старания, но мистър Хамърсмит я възпря, като рече, че му е хрумнало нещо.

— Почакайте! Ние, австралийците, не се предаваме така лесно. Обичаме приятелите си от чужбина и ги обслужваме докрай.

Седна отново пред компютъра и започна да проверява всички випускници от 1979 година.

— Ето! Намерих трима негови съвипускници, работещи тук. — Той ги записа и подаде листа на Мариса. — Започнете с първия. Той работи точно срещу нас, в Анатомията. Ако от него не разберете нищо, елате пак при мен. Ще измисля хиляди начини да ви помогна. Съществуват застрахователни дружества, организация за обществено здравно осигуряване, има Съюз на лекарите и прочие.

— Не намирам думи да ви изкажа благодарността си! — възкликна Мариса. Тя бе във възторг след целия ден безплоден труд.

Намериха доктор Лорънс Спенсър на третия етаж в отсрещната сграда, в една от секционните зали. Уенди остана вън, защото не можеше да понася трупове. Вратата на залата бе открехната. Мариса я бутна и извика:

— Извинете ме! Търся доктор Лорънс Спенсър.

— Вече го намерихте — усмихна се той. — Влезте. Неудобно е да си говорим отдалеч. С какво мога да помогна?

— Аз съм лекарка от САЩ. Търся доктор Тристан Уилямс. Мистър Хамърсмит ни насочи към вас, тъй като сте завършили заедно. Може би знаете нещо за него.

— Разбира се, познавам Трис. Всъщност преди шест месеца говорих с него. Вие защо го търсите?

— Просто стари приятели. Случайно съм в Брисбейн и искам да го видя и поздравя, но той напуснал клиниката.

— И не при най-добри за него обстоятелства — каза Спенсър. — Горкият Трис изживя страшни неприятности, но работите му вече потръгнаха. Всъщност мисля, че е доста щастлив сега.

— Все още ли е близо до Брисбейн? — запита Мариса.

— По дяволите, не! — извика Спенсър. — Той е в Нанай.

— Това някакъв град ли е? — учуди се Мариса.

— О, не! — разсмя се сърдечно Спенсър. — Това означава нещо като „на края на географията“. Става дума за Австралия. Трис работи като общ лекар в Кралската медицинска авиация и получава невероятна заплата, но няма къде да я харчи. Базата му е в Чарлвил и лети в онзи район.

— Далеч ли е оттук? — попита Мариса.

— В Австралия всичко е далеч. Огромна страна, в по-голямата си част е истинска пустиня. Чарлвил е на около четиристотин мили от Брисбейн, в околностите на пресъхналите реки. Оттам Трис лети до забравени от бога места, за да прави медицински визитации из разпръснати на десетки километри животински ферми. Доколкото разбрах, понякога го няма цели седмици. За тази работа се изискват изключителни физически и психически сили. Аз се възхищавам от него. Никога не бих могъл да изпълнявам такава работа.

— Трудно ли се стига дотам? — запита Мариса.

— Не е трудно да се стигне до Чарлвил. Целият път дотам е асфалтиран. Можете да отидете и със самолет. След Чарлвил няма никакъв път. Само мръсотия и дупки. Не ви съветвам да прекарате там почивката си.