Робин Кук - Признаци на живот

Лестър се оттласна със стола си от бюрото, стана и отиде до прозореца. Тревожеше го, че тъкмо когато нещата се подреждаха съвсем гладко, точно тогава ще се изпречи гаден проблем.

Лестър произхождаше от бедно семейство в покрайнините на Нов Южен Уелс. Баща му беше металоработник. След края на Втората световна война, едва деветгодишен, Чарли се пресели заедно със семейството си в Австралия. За разлика от своите братя той бе жаден за учение. Така стигна до медицинското училище. Оттогава нататък никога не погледна назад. Не търпеше никакви пречки. Ако някой се изправеше на пътя му, прегазваше го без милост.

— Кво стаа тука? — запита Нед, като се плъзна безшумно в кабинета, без да се постарае да говори прилично. Зад гърба му го следваше като сянка Уили Тонг, слабоват на вид, но мускулест китаец. Нед ритна вратата зад себе си с трясък и седна върху страничната облегалка на креслото пред бюрото. Той не беше едър, но излъчваше грубост. Също като Карстънс беше по къси панталони, с риза и връзка. На ръкава му бе избродиран знакът на охраняващата служба в клиниката. Кожата на лицето му бе потъмняла и опъната като барабан, сякаш бе прекарал всичките си трийсет и осем години под слънцето в пустинята. Над лявото око имаше груб белег от битка с ножове. Кавгата бе възникнала заради халба бира.

Лестър се чувстваше неприятно, че прибягва до такива хора. Беше истинска досада да контактува човек с подобни на Нед Кели. Все пак понякога това беше неизбежно, какъвто беше и сегашният случай. Лестър бе срещнал Нед по чиста случайност през последната година от следването си. Нед беше постъпил в университетската болница с поредната си огнестрелна рана. По време на лечението се бяха опознали. През годините Лестър бе използвал Нед по различни поводи и благодарение на познанството им Нед бе назначен за началник на охраната в клиниката.

— Има две жени, които се интересуват от статията на Уилямс — каза Лестър. — Това е същата статия, дето доведе преди около година и онзи гинеколог от Лос Анджелис. Спомняш ли си?

— Как мога да го забравя? — каза Нед и злобна усмивка изкриви устните му. — Клетият човечец, дето му се случи пътна катастрофа. Спомняш ли си го, Уили?

Очите на китаеца се стесниха още повече, когато се усмихна.

— Тези жени се раздрънкаха, че искат да открият Уилямс — продължи Лестър. — Аз не желая това да се случи.

— Трябваше да ме оставиш да се справя с Уилямс много отдавна — каза Нед. — Това щеше да ни спести сума ти неприятности.

— Тогава той беше в центъра на вниманието на обществеността — отвърна Лестър. — Но засега да не се тревожим за миналото. В момента грижата ни са тия жени. Искам да се направи нещо, и то преди да са успели да изкопаят повече информация за туберкулозния салпингит.

— Искаш да изглежда като нещастен случай, нали? — запита дяволито Нед.

— Това би било най-доброто — потвърди Лестър. — Иначе биха започнали какви ли не разследвания, а аз искам да ги избегна. Ще можете ли обаче да организирате нещастен случай, когато в него са въвлечени две лица?

— Ще е по-трудничко — съгласи се Нед. — Но бъди спокоен, ако решат да наемат кола. Като шофьори янките са пълни леваци. — И той се разсмя. — Също като оня гинеколог. Преби се почти без наша помощ.

— Имената на жените са Мариса Блументал и Уенди Уилсън. — Лестър ги написа на листче и го подаде на Нед.

— Къде са отседнали? — попита Нед.

— Не знам. Единственото, което е известно, е, че се готвят да отидат на рифа.

— Така ли? — прояви явен интерес Нед. — Тая информация може да бъде много полезна. Знаеш ли кога смятат да пътуват?

— Не — каза Лестър, — но не се мотайте много. Искам работата да приключи бързо. Разбрано?

— Ще започнем да звъним по хотелите веднага щом слезем долу. Това ще е забавление за нас, все едно че сме се притаили в храстите и стреляме по кенгура.

— Извинете ме — пошепна Мариса. — Аз съм доктор Блументал, а това е доктор Уилсън. — Уенди кимна за поздрав. Те стояха пред служителя от информацията на библиотеката на Медицинския факултет от Куинсландския университет. Мариса му обясни, че идват от САЩ и биха искали да разгледат тяхната библиотека. Човекът ги насочи много любезно към шефката, мисис Пиърс, и им показа стаята, където да я намерят.

Мисис Пиърс се оказа изключително любезна жена и след като й съобщиха откъде са и изложиха желанието си, тя рече:

— Разбира се, можете да разгледате всичко каквото пожелаете. Та ние не приемаме всеки ден гости чак от Бостън.