Робин Кук - Признаци на живот

— Знаем всичко това — отвърна Мариса. — Но запушването на тръбите обикновено е явление при други инфекциозни заболявания, а в случая имаме нарастване на туберкулозния възпалителен процес в женските родови пътища. Това явление може да се окаже някакъв нов сериозен клиничен проблем.

— Съжалявам, че сте изминали такъв дълъг път, за да научите нещо повече за тая статия. Всички данни са измислени от автора. Няма и следа от истина в нея. Реални са може би един или два случая. Останалите са фабрикувани от автора. Ако, се бяхте свързали с мен по телефона, щях да ви кажа самата истина.

— Не — изпъшка Мариса. Мисълта, че статията може да се окаже груба фалшификация, никога не й бе минавала през ум.

— Къде е авторът сега? — попита Уенди.

— Не мога да ви кажа — отговори Лестър. — Ние, естествено, го изхвърлихме веднага от клиниката. Чувах, че бил замесен в някакви истории с наркотици. Със сигурност знам едно: той не практикува повече патология.

— Бихте ли ни посъветвали как да го намерим? — попита Мариса. — Искам да го видя, защото независимо от неговите измислици той все пак се занимава с моето заболяване. Защо сред толкова други е избрал тъкмо туберкулозния салпингит, така рядко срещана болест? Какво ще спечели от фалшификациите с него?

— Хората правят странни неща поради странни причини — каза Лестър и се изправи. — Вярвам, че не само тази статия ви е накарала да предприемете дългия път до Австралия.

— Планирахме също да посетим Големия бариерен риф — каза Уенди. — Съчетаваме малко работа с малко удоволствие.

— Дано удоволствието ви е по-сполучливо от работата. А сега, ако ме извините, трябва да се връщам към преките си задължения.

Няколко минути по-късно двете приятелки чакаха повиканото от рецепцията такси.

— Доста неприлично — каза Мариса. — До един момент ни уверява, че разполагал с достатъчно време, а в следващия ни гони от кабинета си. Не зная какво да мисля след всичко това. Едно нещо обаче знам със сигурност. Искам да намеря този Тристан Уилямс, за да му извия врата. Представи си каква фантазия се изисква да измисляш пациенти, за да публикуваш научна статия.

— Познатата стара мания да публикуваш или да умреш — каза Уенди. — А сега шефът на екскурзията какво препоръчва да правим? — Шеф на екскурзията беше Мариса.

— Не съм много сигурна — отвърна Мариса. — Вероятно ще отскочим до Куинсландския университет и ще разгледаме медицинската библиотека. Все ще намерим нещичко, ако се поразровим.

— О, богове — извика с явна ирония Уенди, — та това звучи доста приятно възбуждащо!

Чарлс Лестър наистина се върна към пряката си работа. Посещението на двете лекарки силно го беше разтревожило. Бе изминала повече от година след последното запитване относно скандалната статия на Уилямс и той се бе надявал, че въпросът е приключен.

— Проклятие! — извика той, като стовари юмрук върху бюрото си. Изпита неприятното усещане, че му предстоят изключителни тревоги след посещението на тези жени. Фактът, че натрапничките бяха изминали целия път от Бостън дотук, го дразнеше, най-меко казано. Най-тревожното беше, че те вероятно ще продължат да издирват Уилямс. С други думи, това можеше да се нарече истинско бедствие.

Той реши, че е дошло време да се посъветва с някой от своите съдружници. Като пресметна разликата в часовото време, набра телефона в дома на доктор Норман Уингейт.

— Чарлс! — извика зарадван доктор Уингейт. — Радвам се да те чуя! Как са нещата там, при теб?

— Бяха по-добре — отговори Лестър, — но сега се налага да говорим по твърде важен въпрос.

— Разбира се! Какъв е проблемът?

— Говори ли ти нещо името Мариса Блументал?

— Боже мой, да! Защо питаш?

— Тя и нейната приятелка Уенди Уилсън току-що напуснаха моя кабинет. Довлекли са се тук с оная статия за туберкулозния салпингит.

— Велики боже! Не мога да повярвам, че са чак в Австралия! А ние постъпихме тъй благородно с тях. — И Уингейт разказа за опита им да проникнат до компютъра в клиниката.

— Отмъкнаха ли нещо от твоя компютър?

— Не ми се вярва, но тези жени са истинска напаст. Наистина трябва да решим какво ще правим с тях!

— Аз стигнах до същото заключение — каза Лестър. — Благодаря.

Той постави слушалката и натисна копчето за вътрешната телефонна връзка.

— Пени, намери Нед Кели и му нареди да си дотътри задника тук веднага.

Нед Кели не беше истинското му име, всъщност се казваше Едмънд Стюарт. Като юноша той така се беше увлякъл по историите на прочутия избягал разбойник Нед Кели, че приятелите му го прекръстиха. Той до такава степен имитираше безобразията на разбойника, че изпрати два тестиса на бик до жената на човека, с когото враждуваше. Животът му, изпълнен с презрение към властите, и извършените от него малки престъпления му лепна прякора Нед Кели и вече никой не използваше истинското му име.