Робин Кук - Признаци на живот

— Като че ли сме пътували цяла седмица — каза Мариса.

Бяха излетели от Бостън до Лос Анджелис, оттам веднага до Сидни, най-дългият преход със самолет, извършван някога от тях, почти петнайсет часа, и оттук, след кратките формалности по влизането им в Австралия, със самолет на австралийските авиолинии се приземиха в Брисбейн.

— Знаех, че Австралия е далеч — продължи Уенди, — но не чак толкова.

Когато багажът им се появи, те се зарадваха. Бяха сменяли толкова самолети, че не се надяваха да го видят някога пак. Натовариха го на една количка и го избутаха до мястото за таксита. Наемането на такси се оказа съвсем лесна работа. Шофьорът бе изключително любезен, помогна им да прехвърлят багажа в колата и даже отвори вратите и ги затвори, когато се настаниха. Седнаха удобно и той се обърна към тях:

— Накъде, хубавици?

— Хотел „Мейфеър Крест Интернешънъл“, моля — отговори Мариса.

— Затегнете си коланите. Ще ви струва четирийсет долара, ако ченгетата ви заловят без тях.

Двете послушаха съвета. Бяха твърде уморени за въпроси.

— Добър хотел ли е „Мейфеър“? — запита Мариса.

— Малко скъпичък е, но иначе е хубав. Вие, момичета, американки ли сте? — продължи шофьорът.

— Да — отговори Мариса, — от Бостън, Масачузетс.

— Добре дошли в Щастливата страна. Били ли сте преди тук? — продължи да пита водачът на таксито.

— Не. За пръв път — отвърна Мариса.

Това стана повод той да се впусне в живописен разказ за историята на Брисбейн, като не пропусна да спомене, че преди основаването на града това място е било колония за престъпници.

Мариса и Уенди бяха изненадани от заобикалящата ги тучна зеленина. Изключителни тропически растения ограждаха пътя в килим от изумителни цветове.

Когато навлязоха в града, въпреки че бе преминал пиковият час, улиците бяха изпълнени с хора. Всички бяха обгорели и здрави. Повечето от мъжете бяха по шорти, пясъчноруси и с квадратни челюсти, почти като американците.

— Тези хора ми напомнят за Робърт — каза Мариса.

— Забрави Робърт — посъветва я Уенди, — поне засега.

— Не знам какво ще правя, когато се върна — продължи Мариса. — Ако между Робърт и Дона наистина има нещо, значи с нашия брак е свършено.

През време на полета дотук Мариса бе разказала на Уенди за преживяването си в офиса на Робърт.

— Сега разбирам защо настояваше да тръгваме веднага — бе отговорила Уенди.

Таксито стигна до голям площад, обграден от палми. Шофьорът посочи напред и каза:

— Ей там е вашият хотел — а после изви палец през рамо, — зад нас пък е величествената каменна сграда на кметството, чиито стълбища изцяло са от мрамор. Строена е през двайсетте години и е с часовникова кула. От върха й се вижда целият град.

Регистрацията в хотела мина гладко и бързо. Скоро двете жени се озоваха в широка, удобна, семпло декорирана стая с две легла, разделени от нощна масичка. Изгледът беше към града и към реката Брисбейн.

Поразсъблякоха се и се проснаха върху леглата си.

— Изморена ли си толкова, колкото аз? — попита Уенди.

— Разбира се, но е приятно изтощение, нещо като катарзис, душевно пречистване. Доволна съм, че сме тук, и изпитвам огромно желание да разгледаме града.

— Засега са ми нужни душ и хубаво да поспим — каза Уенди.

— Звучи привлекателно и за мен — съгласи се Мариса, — но не бива да спим много дълго, за да се приспособим по-лесно към времевата разлика. Най-добре ще е да позвъним на регистрацията и да помолим да ни събудят след два часа. След това ще разгледаме града, а посещението на клиниката ще оставим за утре, когато ще сме напълно отпочинали.

— Иска ми се да открием как ще стигнем до Големия бариерен риф — каза Уенди. — Изгарям от нетърпение. Чувала съм, че това е най-доброто място в света за гмуркане.

— Влизай ти първа под душа — каза Мариса. — През това време аз ще погледна картата на града, за да се ориентирам къде е разположена клиниката „Грижи за жената“.

Уенди без спор изчезна в банята, а Мариса се зае да търси клиниката. В телефонния указател откри, че се намира в предградието Хърстън, а на картата то бе отбелязано северно от града. Записа си върху хотелска бланка и в този момент се досети да потърси в указателя името на д-р Тристан Уилямс. Въпреки усилията не успя да го открие.

Уенди излезе от банята и Мариса й съобщи:

— Нашия приятел патолога го няма в телефонния указател.

— Щеше да е много лесно, ако го имаше — усмихна се Уенди.

Мариса на свой ред влезе в банята.