Робин Кук - Признаци на живот

— Не е чак толкова ненормално — отвърна Мариса. — При обстоятелството, че заболяването се интернационализира, все някой би трябвало да се заеме да го проучи.

— И смяташ, че този някой трябва да си ти? — веднага се противопостави Робърт. — Не съзнаваш ли, че в твоето състояние си напълно неподходяща?

— Според мен съм достатъчно квалифицирана.

— Ооо, дълбоко грешиш. Няма начин да бъдеш обективна. Ти самата си един от тези случаи. И ако те интересува моето мнение, мисля, че заминаването ти в Австралия е пълен абсурд. Толкова от мен. — Загърби Мариса и насочи вниманието си към компютъра.

Мариса разбра, че той не желае повече разисквания. Обърна се и напусна кабинета му.

„Робърт е прав“ — мислеше си тя. Идеята да заминат беше екстравагантна както по отношение на времето, така и по отношение на разходите; не че финансите бяха основната й грижа. Все не можеше да се освободи от чувството, че не сега е време да обикаля като ненормална по света.

Мариса звънна на приятелката си.

— Е? — обади се мигом Уенди, сякаш бе чакала до телефона.

— Не е добре — каза Мариса. — Робърт е категорично против, поне що се отнася до Австралия, иначе за отпуската няма нищо против.

— Проклятие! — изруга Уенди. — Съвсем съм разочарована. Почти съм си опаковала багажа. Просто усещам по себе си австралийското слънце.

— Друг път — каза Мариса. — Съжалявам.

— Засега толкова, лягай си. Сигурна съм, че утре разговорът ви ще бъде по-различен. Ще видиш, ще спечелим!

Като затвори телефона, Мариса усети, че думата „лягане“ силно я привлича. Прибра се в спалнята, като си мислеше, че Робърт може да я изненада — просто заради едната промяна.

Когато сутринта Мариса отвори очи, разбра веднага, че се е поуспала. Слънцето осветяваше ярко стаята. Часовникът показваше почти осем и трийсет — един час по-късно от обикновеното й пробуждане. Наметна пеньоара си, запъти се към гостната и установи, че леглото е празно и неоправено. Повика силно Робърт, но никой не се обади. Надникна в гаража, колата му я нямаше. Изпи едно кафе, взе душ и се отправи с колата си към Педиатричната клиника. Влезе в кабинета си и завари секретарката да подрежда пощата. Тя й предаде, че преди малко са я търсили от интензивното отделение и са заръчали да се обади, когато дойде. Мариса позвъни и се свърза с лекаря, наблюдаващ тежко болната Ивълин Уелс. Той съобщи, че е послушал съвета й и е направил влагалищна натривка: гъмжала от туберкулозни бацили. Каза също, че болната посещавала от седем години Женската клиника, но съпругът й и досега не е успял да получи препис от медицинската й документация. Уговориха се да поддържат по-нататъшна връзка за състоянието на болната.

Проблемът за туберкулозния салпингит я занимаваше всецяло. Реши да проведе категоричен разговор с Робърт. Той трябваше да я разбере. Качи се в колата, за да осъществи веднага намерението си. Стигна сградата, където беше офисът му, качи се с асансьора на четвъртия етаж и се изправи пред вратата му. Влезе в стаята пред кабинета му. Регистраторката я позна веднага и й кимна усмихната, тъй като говореше по телефона. Мариса почука леко и влезе. Отначало долови известна суматоха от някакво странно раздвижване — секретарката Дона се полуизправяше от креслото до бюрото, а Робърт бе полунадигнат от стола си. Той бързо седна на мястото си, а Дона със самочувствие приглади късата си поличка надолу към коленете.

Поразена, Мариса впи поглед в съпруга си. Връзката му бе разхлабена, двете горни копчета на ризата разкопчани, косата, винаги грижливо сресана, бе в пълен безпорядък, а до бюрото му на пода се търкаляха обувките на Дона. Цялата сцена бе тъй банална, че Мариса се чудеше да плаче или да се смее.

— Може би ще трябва да почакам отвън — каза най-сетне тя, — за да имате време да привършите диктовката. — И се насочи към вратата, за да излезе.

— Мариса! — извика Робърт. — Стой! Не е това, което си мислиш. Дона просто ми разтриваше раменете.

— Както и да е — каза Мариса с фалшива усмивка, — аз ви оставям сами. Всъщност дойдох да ти кажа, че заминавам за Австралия.

— Не! Забранявам ти! — изкрещя Робърт.

— О, наистина ли? — Мариса се извъртя на токчетата си и излезе.

От телефона на паркинга, където бе колата й, позвъни на Уенди и се уговориха да излетят в пет следобед за Австралия.

5 април 1990 г.

8:23 сутринта

— Боже мой! — възкликна Уенди, докато чакаха на летището в Брисбейн да пристигне багажът им. — Никога не съм имала истинска представа колко огромен е Тихият океан!