Робин Кук - Признаци на живот

Преди да напусне клиниката, мисис Харгрейв я посъветва в следващите няколко дни да не се пресилва и да избягва полов живот. „Няма такава опасност — помисли си Мариса, — особено ако Робърт продължи да спи в гостната.“ Не можеше да си спомни кога за последен път бяха имали полов контакт.

Тя поръча такси да я прибере от клиниката. Най-малко й идваше наум да безпокои Робърт по този повод.

Прекара останалата част от деня в почивка. В седем вечерта гледа новините, като непрекъснато наостряше ухо да чуе колата на Робърт. Към осем започна да поглежда към телефона, а в осем и половина набра номера на офиса му. Остави телефона да звънне двайсет и пет пъти, като се надяваше, ако Робърт е увлечен в работа, все пак по някое време да го чуе, но никой не вдигна слушалката.

Оставила телефона, Мариса се вторачи в часовника, учудена къде може да е той. Сигурно е на път за вкъщи, се мъчеше да убеди себе си. Беше си обещала да не плаче, защото й се струваше, че това може да увреди зародишите. Но както седеше в тъмнината да чака Робърт, обзе я страхотна самота. Въпреки огромните й усилия сълзите сами се затъркаляха по бузите й. Даже и да беше забременяла днес, при това развитие на взаимоотношенията им не се знаеше щеше ли да бъде това достатъчно, за да се съхрани бракът им. С все по-задълбочаващо се отчаяние тя се чудеше какво ще стане с нейния живот…

Седнала зад волана на колата си, Мариса се бе запътила към Бийкън Хил, където се събираше групата „Ризолв“, на малка живописна улица. Тя намери лесно мястото и паркира наблизо. Отиде до неголяма красива къща и позвъни.

Вратата бе отворена от изключително привлекателна жена на трийсет и няколко години, с елегантна копринена рокля. Това накара Мариса да се почувства облечена бедняшки в своите джинси и пуловер.

— Аз съм Сюзън Уокър — подаде ръка жената и сърдечно раздруса ръката на Мариса.

Мариса също се представи.

— Толкова сме радостни, че дойдохте. — Тя я покани вътре.

В хола около двайсет-трийсет души, предимно жени, седяха или обикаляха, разговаряйки. Създаваше се впечатление за най-обикновено коктейл парти. Като благовъзпитана домакиня Сюзън хвана Мариса под ръка и започна да я представя на всички посетители. В това време входният звънец отново се обади и домакинята се извини, за да отиде до вратата.

За изненада и удоволствие на Мариса тя веднага бе изведена от неловкото положение. Тъкмо й се струваше, че в момента ще се окаже не на място, когато представената й от Сюзън Соня Бревъртън я запита какво работи, след като й бе съобщила, че самата тя е брокер във фирмата „Пайн Уебър“.

— Аз съм детска лекарка — отвърна Мариса.

— А, още една докторка! — отбеляза Соня. — Това показва, че и вие, професионалните лечители, страдате като нас. Другата медичка тук е офталмоложката Уенди Уилсън.

— Уенди Уилсън! — извика Мариса и погледът й започна да обикаля из стаята. Тя усети приятна възбуда. Уенди, така ли? С нея бяха учили заедно в Медицинския институт „Кълъмбия“. Очите й се спряха върху жена точно насреща през хола, не по-висока от самата нея, с къса пясъчноруса коса.

Мариса се извини на събеседницата си и започна да се провира между хората към старата си приятелка. Колкото повече се доближаваше, толкова по-безпогрешно различаваше дяволитите черти на това приятно лице.

— Уенди! — изкрещя Мариса, прекъсвайки приятелката си посред започнатата фраза.

Уенди се извъртя бързо.

— Мариса! — извика тя и я притисна в обятията си.

— Откога си в Бостън? — запита Мариса.

— Повече от две години. Специализирах в университета на Лос Анжелос, работих известно време в болницата, а след това се придвижих на изток заедно със съпруга си. Той е хирург от Харвард. Аз съм в Центъра за очи и уши. А ти какво правиш? Когато се върнах, питах и ми казаха, че си заминала на работа в Атланта.

— Това беше само двегодишен ангажимент — обясни Мариса. — Прекарах го в Центъра за контрол върху заболяванията. — След това тя й разказа набързо за женитбата си, практиката си и къде точно живее.

— Уестън! — засмя се Уенди. — Та ние сме съседи. Къщата ни е в Уелсли. Я чуй, да не би да си тук като лектор на беседата тази вечер?

— Уви, не — отвърна Мариса. — А ти по какъв повод?

— Съпругът ми и аз правим вече две години опити да се сдобием с дете. Това беше истински ужас!

— Същото е и с мен — каза Мариса. — Не мога да повярвам, че безплодието ни доведе до тази среща. И аз се безпокоях, че тук няма да срещна познат човек.