Робин Кук - Признаци на живот

— Махнете го оттук! — закрещя тя, скочи и захвърли листа с менюто. — Не му позволявайте да ме докосне! — продължи да вика, объркана в реалност и видения.

Тя виждаше лицето на доктор Карпентър да се подава между покритите й с чаршаф крака, превърнато в лице на демон. Очите му не бяха вече сини, а черни като оникс и разкривени.

— Мариса! — извика Робърт, обхванат от смесени чувства на загриженост, шок и смущение. Останалите посетители се бяха вкаменили, насочили погледи към Мариса. Робърт се изправи и протегна ръце към нея.

— Не ме докосвай! — изпищя тя, като блъсна ръката му, завъртя се на токовете си и излетя от ресторанта, удряйки с трясък вратата.

Робърт се завтече след нея. Настигна я пред ресторанта, обви ръце около раменете й и я раздруса здраво.

— Какво става с теб, Мариса? — запита той.

Тя запремига, сякаш излизаше от транс.

— Мариса, какво се е случило? Кажи ми!

— Не зная какво стана — отвърна отпаднала тя. — Внезапно се оказах в клиниката, за да ми правят биопсия. Нещо щракна в главата ми и отключи отвратителното ми преживяване под действието на кетамина.

Тя погледна към ресторанта. Хората бяха струпани на прозореца да я гледат. Почувства се глупава, объркана и уплашена.

— Хайде — обгърна я Робърт с ръка, — да се махаме.

Той я поведе към колата. Мислите й препускаха обратно, мъчейки се да намерят някакъв отговор. Никога не бе губила контрол до такава степен. Какво става с нея? Полудява ли?

Качиха се в колата, но Робърт не тръгна веднага, а запита:

— Сигурна ли си, че си добре? — Тази случка му дойде много.

— В момента съм само изплашена — кимна тя. — Никога не съм преживявала подобно нещо. Не мога да си обясня какво го е предизвикало. Зная, че напоследък нервите ми бяха крайно напрегнати, но това едва ли може да бъде обяснение. Наистина бях гладна, но едва ли гладът беше причината. Може би острата миризма на различни подправки в ресторанта. Обонянието влияе директно върху състоянието на мозъка. — Тя търсеше физиологично обяснение, докато внимателно отбягваше да застане лице в лице с психологичното.

— Аз ще ти кажа какво ми говори всичко това — намеси се Робърт. — То ми казва, че взимаш обилно какви ли не лекарства. Това постоянно тъпкане с хормони не може да не ти навреди. Мисля, че е поредният сигнал да спрем тази инвитро глупост, и то веднага, без отлагане.

Мариса не пророни и думица. Тя беше достатъчно изплашена, за да се замисли дали Робърт все пак не е прав.

21 март 1990 г.

7:47 сутринта

— Искаш ли да хвърлим ези-тура, та да видим кой ще прави аутопсията? — предложи Кен Мюлер на Грег Хомел, младши асистент патолог, временно придаден към Кен за обучение в специалността. Кен беше очарован от Грег. Момчето имаше силно желание за работа и притежаваше остър ум. Кен се усмихна, задето го нарича момче, та той беше само пет години по-млад от него самия.

— Ези — печеля, тура — ти губиш — предложи хитро Грег.

— Добре, хвърляй — отвърна Кен, задълбочил се вече в болничния лист, придружаващ жертвата. Това беше жена на трийсет и три години, паднала от шестия етаж на Женската клиника.

— Тура — оповести Грег. — Ти губиш.

Грег обичаше да извършва аутопсии, докато повечето от специализиращите му колеги ги мразеха. За него това беше любопитно занимание, своего рода детективска история с тленни останки, които крият някаква загадка. Кен не беше така ентусиазиран като Грег по отношение на аутопсиите, но в ролята на негов наставник приемаше спокойно този възторг на Грег.

Сега, когато четеше болничния лист на пациентката, той малко се ядосваше. Бяха минали повече от двайсет и четири часа от настъпването на смъртта, а Кен следваше твърдо принципа аутопсията да се извършва колкото е възможно по-бързо при нещастните случаи. Вярваше, че така ще научи много повече.

Жената е била докарана с линейка в болница „Мемориал“, за да опитат да я изведат от клинична смърт, но установили, че е окончателно мъртва, а след това поставили тялото в хладилната камера. То е трябвало да бъде изпратено в съдебната медицина, но поради претрупаност от работа пропуснали да го сторят. Накрая пристигнала молба от съдебната медицина аутопсията да се проведе в „Мемориал“ и шефът на Кен се съгласил с готовност. Винаги е било проява на политическа мъдрост да стоиш на страната на съдебната медицина. Не знаеш кога ще ти се наложи да искаш услуга от тях.

Тъкмо Грег се готвеше да направи началния Y-образен разрез на трупа, Кен му нареди да изчака: