Робин Кук - Признаци на живот

— Кога си го къпала за последен път? — Тонът на Мариса преливаше от възмущение.

— Вчера.

— Не на мен тия! — едва задържа Мариса избухването си. — Това дете не е къпано седмици, ако изобщо е къпано.

— Епа може да беше преди неколко дни — каза хлапачката.

Мариса посиня. Нещо я тикаше отвътре да заяви на това безотговорно същество, че то изобщо не става за майка. Превъзмогнала с усилие този порив, тя позвъни да дойде сестра. След малко при тях влезе сестра Ани Пъркинс.

— Заповядайте, доктор Бюканън — рече тя.

Мариса не успя да насили себе си да погледне майката, а само кимна в нейна посока.

— Това бебе има спешно нужда от баня. Също така направете посевки от гнойта на циреите му. Ще ги видя по-късно.

Мариса скочи, напусна стаята и се мушна в опразненото помещение за снабдяване. Захлупи лицето си в двете ръце и тихомълком се пребори с напиращите сълзи. Отвращаваше се от себе си, че не успява да намери сили да наложи контрол над емоциите си. Едва се бе въздържала да не зашлеви тази „майка“. За първи път в главата й възникна въпросът дали в това свръхемоционално състояние да продължава да приема пациенти.

— Защо да не излезем навън за вечеря? — предложи Робърт, когато се прибра както винаги късно от работа. — Нека отидем в онзи китайски ресторант. От месеци не сме стъпвали там.

Мариса си помисли, че идеята да излязат, е отлична. Освен това беше огладняла, а китайската храна й харесваше.

Качиха се в колата на Робърт и поеха към града. Робърт беше в много добро настроение. Бе сключил отлична сделка с европейските си партньори. Мариса слушаше с половин ухо разказа му.

— Днес посетих психоложката на клиниката — каза тя, когато възбуденият брътвеж на мъжа й секна. — Оказа се по-полезна, отколкото очаквах.

Робърт не отговори, дори не отправи поглед към нея. Веднага усети упоритата му вътрешна съпротива, щом тя насочи разговора към проблемите на лечението.

— Името й е Линда Муър — продължи Мариса. — Много мила млада жена и се надява, че ще я посетим заедно поне веднъж.

— Казах ти вече, че не се интересувам — обърна най-сетне очи към жена си Робърт.

— Може да ни е от полза — настоя Мариса. — Например тя ме посъветва да решим предварително колко цикъла да продължим да опитваме, преди да се откажем. Обясни ми, че не е толкова ужасно, когато знаеш, че тия мъки все някога ще имат край.

— Колко цикъла ти препоръча? — попита Робърт.

— Осем — отвърна Мариса. — Според статистиката четири не са достатъчни, за да има ефект.

— Това ще рече осемдесет хиляди долара — изкоментира Робърт.

Мариса не бе в състояние да отговори. Само пари ли се въртят винаги в мислите му? Как може да сведе появата на нов живот до проста доларова сметка?

Продължиха пътя си в мълчание. Намерението на Мариса да поговори с Робърт бе намаляло значително, но тя все още желаеше да повдигне въпроса за спането му в гостната стая. Изпитваше нужда да каже нещо. Пристигнаха до ресторанта, тя отвори вратата на колата от своята страна, набрала вече кураж да заговори по въпроса, но забеляза, че Робърт не е в състояние да приеме този разговор.

— Изпитвам нужда да си почина от всичко това — каза раздразнително той. — Колко пъти съм ти напомнял, че тези инвитро глупости ме подлудяват. Ако не е едно, ще е друго, а сега пък тези тъпи психоконсултации.

— Не са тъпи! — отвърна рязко Мариса.

— Ето, започваш отново. В последно време не можем да поговорим, без да излезеш от релси.

Вън от колата те втренчиха остри погледи един в друг.

— Хайде да ядем! — смени той изведнъж темата.

Тя го последва ядосана в ресторанта.

Ресторантът „Китайска перла“ се ръководеше от семейство, придвижило се наскоро от китайския квартал към предградията на Бостън. Подредбата на ресторанта бе типична: двайсетина маси с пластмасови покривки с по два червени дракона. В този късен вечерен час само четири-пет от масите бяха заети.

Мариса седна на стол, обърнат към улицата. Чувстваше се ужасно. Внезапно престана да усеща какъвто и да е глад.

— Добър вечер — поздрави ги келнерът, като им даде менюто.

Мариса хвърли поглед към китаеца, поемайки листа.

Робърт я попита би ли пила с него някакъв аперитив. Още преди да успее да отговори, тя усети студена пот да покрива цялото й тяло. Светкавично мисълта й я бе отнесла обратно в клиниката, когато й вземаха материал за биопсията. Картината пред очите й бе поразяващо жива, сякаш отново лежеше там, върху гинекологичния стол.