Кейт Мос - Лабиринтът

Всеки щит беше с герба на Транкавел. Той беше извезан и на всички знамена и по наметалата, които рицарите носеха върху пътните доспехи. Изгряващото слънце надзърташе иззад проблясващите шлемове, мечове и оглавници. Конярите бяха лъскали дори дисагите на пътните коне дотогава, докато не видяха лицата си, отразени в кожата.

Доста умуваха колко голяма да бъде свитата. Ако беше твърде малка, Транкавел щеше да остави впечатление за недостоен и недостатъчно внушителен съюзник, а и щяха да се превърнат в лесна плячка за разбойниците. Ако беше твърде голяма, някой можеше да помисли, че са тръгнали да обявяват война.

Накрая бяха избрани шестнайсет рицари, сред които въпреки възраженията на Пелтие беше и Гилем дю Ма. Заедно с шепата слуги и духовници, Жеан Конгост и ковача, който да подковава конете по пътя, свитата наброяваше общо трийсетина души.

Бяха тръгнали за Монпелие, главния град във владенията на виконта на Ним, откъдето беше родом и Агнес, жената на Реймон-Роже. Подобно на Транкавел, Ним беше васал на краля на Арагон Педро II, затова, макар и Монпелие да беше католически град, а самият Педро — заклет противник на ереста, която подлагаше на жестоки гонения, те имаха основания да очакват пътуването да бъде безопасно и спокойно.

Предвиждаха да яздят три дни. Никой не знаеше кой — дали Транкавел или графът на Тулуза, ще пристигне пръв в града.

В началото поеха на изток, по течението на Од към изгряващото слънце. От Треб навлязоха в земите на Минервоа, като тръгнаха по древния римски път, който минаваше през Ларьодорт, през укрепения град Азил, разположен на хълм, и нататък през Олонзак.

Най-добрите земи бяха засети с коноп. Нивите се бяха ширнали докъдето поглед стига. Вдясно от тях бяха лозята, някои вече подрязани. Вляво имаше море от злачни ечемичени ниви, които по жътва щяха да станат златни. Селяните с широкополи шапки, закрили лицата им, вече се трудеха усърдно и жънеха последната за тази година пшеница, а железните дъги на сърповете им от време на време улавяха изгряващото слънце.

Оттатък реката, покрай която растяха дъбове и върби, се чернееха непроходимите притихнали гори, където прелитаха орли. Там гъмжеше от елени, рисове и мечки, през зимата имаше и вълци и лисици. Над горите и шубраците в низините се възправяха тъмните лесове на Черната планина, където властваше глиганът.

Благодарение на издръжливостта и оптимизма на младостта виконт Транкавел беше в добро настроение, разказваше си с другите весели случки и слушаше за минали подвизи. Спореше с хората си кои са най-добрите ловджийски кучета, дали хрътките или мастифите, колко струва една добра женска за разплод и клюкареше кой колко е заложил на мятане на стрели или на барбут.

Никой не отваряше дума за целта на похода и какво ще стане, ако чичото на виконта не откликнеше на молбата му.

Някой в края на колоната се провикна дрезгаво и привлече вниманието на Пелтие. Той погледна назад. Гилем дю Ма яздеше рамо до рамо с други двама рицари, Алзьо дьо Прексан и Тиери Казанон, които също бяха обучени в Каркасон и бяха посветени в рицарското звание по едно и също време, на Великден.

Гилем усети укорния вторачен поглед на по-възрастния мъж, затова вдигна глава и се взря в него нагло. За миг двамата продължиха да се гледат. Сетне по-младият мъж понаклони глава, с което засвидетелства неискреното си уважение и се извърна. Пелтие усети как кръвта му кипва и се ядоса още повече, задето е безсилен да стори каквото и да било.

Часове наред яздиха през равнините. Разговорът стана откъслечен, после заглъхна, защото въодушевлението, с което бяха поели от Града, отстъпи място на опасенията.

Слънцето се извиси още повече в небето. Най-потърпевши бяха духовниците с техните черни одежди. По челото на епископа се стичаше пот, а по подпухналото лице на Жеан Конгост бяха избили неприятни червени петна. В кафявата трева жужаха и бръмчаха пчели, щурци и цикади. Комарите хапеха мъжете по ръцете, мухите не оставяха на мира конете.

Едва след като слънцето се изкачи точно над главите им, виконт Транкавел отби от пътя, за да починат малко. Разположиха се на полянка до поток, където тревата беше чудесна за паша. Слугите разседлаха конете и ги разхладиха с потопени във водата върбови клонки. Драскотините и раничките от ухапване бяха наложени с листа лапад и синапени компреси.

Рицарите смъкнаха пътните доспехи и ботушите и се измиха от прахта и потта. Неколцина от слугите бяха пратени в най-близкото стопанство, откъдето се върнаха с хляб и наденички, бяло козе сирене, маслини и силно тукашно вино.