Кейт Мос - Лабиринтът

— Hérétique, hérétique 44 44 Еретичка, еретичка (фр.). — Б.пр. .

Решението беше взето за стотна от секундата. Дори да беше дошло време да умре, Алис нямаше да допусне да я убият такива мъже. Вдигна и разпери ръце, после скочи и предаде тялото си на въздуха.

Светът тутакси притихна.

Времето изгуби смисъла си, докато Алис падаше бавно и полека, с издути около нея зелени поли. Чак сега усети, че на гърба й има закачено нещо, парче плат във формата на звезда. Не, не на звезда, а на кръст. На жълт кръст. Rouelle. Докато непознатата дума нахлуваше в съзнанието й, а после също толкова бързо го напускаше, кръстът се разхлаби, откачи се и политна като есенен лист.

Земята не се приближи. Алис вече не се страхуваше. Още докато образите от съновидението се разпадаха и изчезваха, подсъзнателно разбра онова, което съзнанието й не можеше да схване. Че пада не тя, Алис, а някой друг.

И че това е не съновидение, а спомен. Частица от живот, изживян много, много отдавна.

Каркасон

Юли 1209 година

Алаис се намести и под нея запукаха клонки и листа.

Миришеше силно на мъх, на лишеи и пръст. Нещо я жилна по ръката, боцна я съвсем леко, но мястото веднага започна да смъди. Комар или мравка. Алаис усети как отровата се влива в кръвта й. Пресегна се да отпъди насекомото. От движението й се пригади.

„Къде съм?“

Отговорът дойде като ехо. Defora. Навън.

Лежеше ничком на земята. Кожата й лепнеше и беше студена от росата. Развиделяване или здрачаване? Дрехите й, омотани около нея, бяха влажни. Алаис успя да седне съвсем бавно и за да не падне, се облегна на дънера на един бук.

Doçament. Полека, внимателно.

Видя през дърветата по билото, че небето е бяло и на хоризонта е започнало да розовее. Плоските облаци се носеха като кораб, попаднал в безветрие. Алаис различи черните очертания на плачещи върби. Зад нея имаше крушови и черешови дървета, които по това време на годината бяха белезникави и лишени от цвят.

Значи беше по изгрев-слънце. Опита се да разгледа наоколо. Светлината й се стори ослепително ярка, макар че слънце нямаше. Чу някъде наблизо вода, явно беше плитка и течеше лениво по камъните. В далечината — ясния крясък на кукумявка, завърнала се от нощен лов.

Алаис погледна ръцете си, изпъстрени с малки червени следи от ухапване. Разгледа и драскотините и раните по краката си. Освен местата, където я бяха хапали насекоми, тя видя, че по глезените й има прилични на гривни следи от спечена кръв. Доближи ръце до лицето си. Кокалчетата й бяха ожулени и отекли. Между пръстите имаше ръждивочервени черти.

Спомен. Как я теглят нанякъде, а ръцете й се влачат по земята.

Не, преди това.

„Прекосявах двора. Светещи прозорци по горните етажи.“

Тя настръхна от страх. Стъпки в тъмното, мазолеста ръка върху устата й, после ударът.

Perlihos. Опасност.

Алаис вдигна ръка към главата си и се смръщи, когато напипа лепкавата пихтия от кръв и коса зад ухото си. Стисна очи, за да прогони спомена за ръцете, които пъплят като плъхове по тялото й. Двама мъже. Миризма на застояло, на коне, бира и слама.

„Дали са намерили merel?“

Опита се да стане. Трябваше да каже на баща си какво се е случило. Той заминаваше за Монпелие, Алаис помнеше поне това. Но преди да тръгне, тя на всяка цена трябваше да разговаря с него. Пак се помъчи да стане, ала краката не я държаха. Главата й отново се размъти и Алаис се почувства безтегловна, отново в плен на безпаметния сън. Опита да се съпротивлява и да запази съзнание, но безуспешно. Сега минало, настояще и бъдеще бяха част от безконечно бяло време, разпростряло се пред нея. Цветовете, звуците, светлината изгубиха всякакво значение.

Както яздеше до виконт Транкавел, преди да излезе през Източната порта, Бертран Пелтие разтревожено се обърна и за последно погледна назад. Не проумяваше защо Алаис не е дошла да ги изпрати.

Яздеше мълком, погълнат от мислите си, и почти не чуваше какво си говорят хората около него. Духът му беше смутен от това, че Алаис не е дошла в Парадния двор, за да им пожелае на добър път и успех. Беше изненадан, дори разочарован, макар да нямаше сили да си го признае. Сега съжаляваше, че не е пратил Франсоа да събуди дъщеря му.

Въпреки ранния час по улиците се бяха наредили хора, които им махаха и ги насърчаваха. Бяха избрали от конюшните на замъка Контал само най-добрите коне, най-яките и издръжливите, най-бързите. Реймон-Роже Транкавел яздеше любимия си дорест жребец, който лично беше обучил още от малко конче. Козината му беше с цвят на лисица през зимата, а на муцуната му се белееше петно, което, ако се вярва на мълвата, беше с очертания точно като земите на виконта.