Кейт Мос - Лабиринтът

После се сети. Него го нямаше. Беше заминал за Сен Жил или Монпелие, Алаис вече не помнеше точно за къде. Гилем също.

— И къде бяха? — изсъска Рание.

— В овощната градина, точно при върбите край потока — уточни Алзиет. — Най-голямото момиче на Мазел ги е видяло как слизат там. И нали си е проклето, веднага изприпкало да каже на майка си. После самата Мазел дотърча на двора, кършеше ръце, все повтаряше какъв срам било това и как не искала да ми казва точно тя.

— Открай време е завиждала на момичето ти. Дъщерите й са дебели като свине и са сипаничави. Всички са грозни като смъртта. — Рание доближи глава. — А ти какво направи?

— Как какво! Слязох да проверя. Сграбчих Раул за косата — ужасно твърда и сплъстена е, и го шляпнах по ушите. А той, моля ти се, си закопчаваше с едната ръка колана, беше станал морав от срам, задето съм го спипала. Когато се обърнах към Жанет, Раул се отскубна и си плю на петите.

Рание изцъка.

— А Жанет цивреше през цялото време и си повтаряше като навита, че Раул я обичал и щял да се ожени за нея.

— Ами ако той е искрен в намеренията си?

Алзиет изсумтя.

— Раул не е в положение да се жени — завайка се тя. — Петима по-големи братя и само двама задомени. Баща му кисне денонощно в пивницата. До последния им сол отиват в джоба на Гастон.

Алаис се опита да не слуша клюкарките. Приличаха на лешояди, които кълват мърша.

— Но пак добре де — рече хитро Рание и кимна към леглото. — Ако не беше слязла долу, нямаше да намерят нея.

Алаис застана нащрек.

— Така си е — съгласи се Алзиет. — Мисля, че ще ме възнаградят прещедро, щом баща й се прибере.

Сенките се издължиха. Алаис ту се унасяше, ту се будеше.

По едно време в стаята влезе болногледачка, също от любимите прислужници на сестра й, която смени Алзиет и Рание. Алаис се пробуди от шума. Болногледачката седна на края на леглото и под тежестта й то прискърца. След броени секунди сумтенето, свистенето и измъченото хъркане оповестиха, че жената е заспала.

Алаис изведнъж се разсъни. В миг си спомни до най-малките подробности последните напътствия на баща си. Да пази дъската с лабиринта. Седна на леглото и трескаво започна да я търси.

Дъската я нямаше.

Като внимаваше да не събуди болногледачката, Алаис дръпна вратата на нощното шкафче. Прокара пръсти по края на леглото, да не би дъската да е паднала между дюшека и дървената рамка. Нямаше я и там.

Res. Нищо.

Стъпи на пода и на пръсти отиде до стола, където шиеше. Искаше да бъде сигурна. На облегалката беше оставено наметалото й. Някой се беше опитал да го почисти, но по червения извезан подгъв още имаше кал. Миришеше на кисело, на двор или на конюшня. Кесията й я нямаше, а заедно с нея и merel.

Изведнъж старите познати сенки й се сториха страховити. Алаис съзираше опасност навсякъде около себе си.

„Ами ако нападателите са още в замъка? И ако дойдат пак?“

Облече се припряно, вдиша светилника и нагласи пламъка. Стресна се при мисълта, че отново ще прекоси сама двора, но не можеше да стои в стаята и просто да чака.

Coratge. Смелост.

Притича през Парадния двор до Пентската кула, като затуляше с длан трепкащия пламък. Трябваше на всяка цена да намери Франсоа.

Открехна вратата и го повика. Отговор не последва. Алаис се пъхна в стаята.

— Франсоа — прошепна тя отново.

Светилникът хвърляше бледожълто сияние и тя видя, че някой лежи на сламеника край кревата на баща й.

Остави светилника на пода, надвеси се и докосна спящия леко по рамото. Веднага дръпна ръка, сякаш си е опарила пръстите. Стори й се нередно да го прави.

— Франсоа!

Пак не се чу отговор. Алаис стисна грубия край на одеялото, преброи до три, после го дръпна.

Отдолу имаше купчина стари дрехи и кожи, наслагани така, че да приличат на заспал човек. На Алаис й олекна, макар да бе и доста озадачена.

Вниманието й беше привлечено от шум отвън в коридора. Тя духна пламъка и се скри в мрака зад леглото.

Вратата изскърца и се отвори. Човекът на прага се поколеба, може би бе доловил миризмата на дървеното масло в светилника или беше забелязал, че завивките върху сламеника са разместени. Извади ножа от калъфа.

— Кой е там? — попита той. — Покажи се.

— Франсоа — възкликна с облекчение Алаис и излезе иззад завесата. — Аз съм.

Прислужникът се стресна повече и от нея.

— Извинете, господарке. Не ви видях. — Дишаше тежко, сякаш е тичал.

— Вината е моя, но къде си ходил в този късен час? — попита тя.

— Аз такова…