Кейт Мос - Лабиринтът

Алаис предположи, че е бил при жена, но не проумяваше защо е толкова смутен. Чак й домъчня за него.

— Не е толкова важно, Франсоа. Дошла съм, защото ти си единственият човек, на когото разчитам да ми каже какво се е случило с мен.

Той пребледня като платно.

— Не знам нищо, господарке — побърза да каже задавено прислужникът.

— Е, със сигурност си чул някакви слухове, някакви клюки в кухнята.

— Не съм чул нищо.

— Хайде тогава да помислим заедно — предложи Алаис, изненадана от поведението му. — Ти ме повика да дойда в стаята на баща ми и след като си тръгнах оттук, си спомням, че ме нападнаха двама мъже. Когато дойдох на себе си, видях, че съм в овощната градина, наблизо имаше ручей. Беше ранна утрин. После пак не помня нищо, докато не се събудих в собствената си стая.

— Ще познаете ли мъжете, ако ги видите пак, господарке?

Алаис го прониза с поглед.

— Не. Беше тъмно, всичко стана много бързо.

— Взели ли са ви нещо?

Тя се поколеба.

— Нищо ценно — излъга инстинктивно. — Знам, че после Алзиет Бешер е вдигнала тревога. Чух я одеве как се хвали, макар да не проумявам защо точно тя седеше с мен в стаята ми. Защо не са пратили Риксанд? Или някоя друга от моите прислужници?

— Така разпореди госпожа Ориан. Пое лично грижите за вас.

— Хората не обсъждат ли тази нейна загриженост? — учуди се Алаис. Това изобщо не беше в стила на Ориан.

Франсоа кимна.

— Но тя бе много настойчива, господарке.

Алаис поклати глава. Смътен спомен проблесна в паметта й — тясно пространство, смрад на пикоч, на животни и немара. Колкото повече се опитваше да улови спомена, толкова повече той й се изплъзваше.

Тя насочи отново мислите си към неотложните дела.

— Баща ми сигурно е заминал за Монпелие, нали, Франсоа?

Той кимна.

— Преди два дни, господарке.

— Значи днес е сряда — пророни тя ужасена. Беше изгубила два дни. — Когато заминаваха, Франсоа, баща ми не попита ли защо не съм там да му пожелая „на добър път“?

— Пита, господарке, но… ми забрани да ви будя.

„Странно.“

— А съпругът ми? Гилем не спомена ли, че онази нощ не съм се прибрала в стаята?

— Мисля, господарке, че онази нощ рицарят Дю Ма е бил в ковачницата, после е присъствал заедно с виконт Транкавел на службата в параклиса. Изглеждаше точно толкова изненадан от отсъствието ви, колкото и майордом Пелтие, освен това…

Прислужникът замълча.

— Продължавай. Няма да ти се сърдя.

— С ваше разрешение, господарке, мисля, че рицарят Дю Ма не е искал баща ви да разбере, че не знае къде се намирате.

Алаис разбра, че той е прав. Точно сега отношенията между мъжа й и баща й бяха по-лоши от всякога.

— Но тези хора са се изложили на голяма опасност — отбеляза тя за нападението. — Наистина е безумие да ми се нахвърлят насред замъка Контал. Защо изобщо са се надявали, че ще им се размине?

Тя трепна, осъзнала значението на думите си.

— Всички, господарке, бяха много заети. Нямаше стража. Западната порта беше затворена, но Източната остана отворена чак до сутринта. Ако лицето и дрехите ви не са се виждали, двама мъже са могли спокойно да ви пренесат. Имаше много дами… жени де, сещате се…

Алаис едвам се сдържа да не прихне.

— Благодаря ти, Франсоа, разбрах те.

Усмивката й помръкна. Алаис трябваше да реши какво да прави оттук нататък. Беше по-объркана от всякога. „Трудно е да действаш срещу враг без лице.“

— Не е зле, Франсоа, да пуснем мълвата, че не помня нищо от нападението — рече след малко Алаис. — Така няма да подплашим нападателите, ако те все още са в замъка.

При мисълта, че пак трябва да мине през двора, душата й се вледени. Освен това не й се искаше да спи, надзиравана от слугинята на Ориан. Не се съмняваше, че тя я е пратила да я следи.

— Ще прекарам тук остатъка от нощта — добави Алаис.

За нейна изненада Франсоа се ужаси.

— Ама как така, господарке, не приляга на една…

— Съжалявам, че трябва да те извадя от леглото ти — рече Алаис, като смекчи с усмивка заповедта, — но жената, която са ми пратили да стои с мен през нощта, не ми е никак симпатична. — Лицето на прислужника стана безизразно, той сякаш се затвори в себе си. — Ала ще ти бъда признателна, Франсоа, ако стоиш наблизо, в случай че пак ми потрябваш.

Той не отвърна на усмивката й.

— Както желаете, господарке.

Алаис го гледа известно време, после си каза, че отдава прекалено голямо значение на държанието му. Помоли го да запали светилника и го освободи.

Веднага щом прислужникът излезе, тя се сви на кълбо в средата на леглото на баща си. Сега, когато отново беше сама, тъгата, че Гилем го няма, я връхлетя като тъпа болка. Тя се опита да си представи лицето му, очите, извивката на брадичката, ала чертите му се замъглиха и не искаха да изникнат в съзнанието й. Алаис знаеше, че не може да си спомни образа на мъжа си, защото е разгневена. За кой ли път си напомни, че Гилем просто е изпълнявал рицарския си дълг. Че не е постъпил несправедливо или погрешно. Всъщност е сторил точно каквото се иска от него. В навечерието на такова важно пътуване е трябвало да се подчинява на господаря си. Но колкото и да си го повтаряше, Алаис не успяваше да заглуши чувствата си. Точно когато се нуждаеше от закрилата на Гилем, той я беше подвел. Колкото и несправедливо да беше, Алаис винеше именно него.