Кейт Мос - Лабиринтът

След като се разчу, че виконт Транкавел е направил стан наблизо, на неуморен поток заприиждаха чифликчии и селяни, старци и млади жени, тъкачи и пивовари, за да донесат в скромния бивак под дърветата дарове за своя господар: кошници с череши и току-що нападали сливи, една гъска, сол и риба.

Пелтие беше притеснен. Това щеше да ги забави. Чакаше ги дълъг път. Но подобно на баща си и майка си, Реймон-Роже обичаше да се среща с поданиците си и за нищо на света не би допуснал някой от тях да бъде отпратен.

— Точно заради това преглъщаме гордостта си и отиваме да сключим мир с чичо ми — заяви той тихо. — За да защитим всичко добро, невинно и истинско в нашия бит. И ако се наложи, ще се бием пак в името на това.

Подобно на крал воин от древността, виконт Транкавел посрещаше поданиците в сянката на зелените дъбове. Той приемаше с благодарност, обаяние и достойнство всички дарове, които му носеха. Знаеше, че този ден ще се превърне в предание, за което всички ще обичат да разказват и да слушат.

Сред последните, които се явиха пред него, беше хубаво смугло момиченце на около пет-шест години с блеснали очи с цвят на къпина. То направи бърз реверанс и поднесе на виконта китка диви орхидеи, бели слънчогледи и полски орлови нокти. Ръцете му трепереха.

Виконт Транкавел се наведе към момиченцето, извади от колана си ленена кърпа и му я подаде. Дори Пелтие се усмихна, когато пръстчетата срамежливо се пресегнаха и взеха твърдото бяло квадратче плат.

— Как се казваш, madomaisela 45 45 Госпожице (окситански). — Б.пр. ? — попита той.

— Ернестин, господарю — пророни детето.

Транкавел кимна.

— Е, госпожице Ернестин — рече той, при което извади от китката едно розово цвете и го втъкна в туниката си, — ще го нося за късмет. И за да ми напомня колко добри са хората в Пюишрик.

Едва след като и последните посетители си тръгнаха от стана, Реймон-Роже Транкавел свали сабята от кръста си и седна да хапне. Мъжете и момчетата утолиха глада, изтегнаха се и задрямаха с пълни с вино стомаси и натежали от следобедната жега глави.

Само Пелтие не легна да почива. Щом се увери, че засега не е нужен на виконт Транкавел, тръгна покрай потока. Имаше нужда да е сам.

Над водата прелитаха мушици, досами повърхността се стрелкаха пъстро оцветени водни кончета, които потрепваха, носеха се и се плъзгаха по натежалия от горещината въздух.

Станът се скри от погледа му, Пелтие седна на дънера на едно повалено дърво и извади от джоба си писмото на Хариф. Не го отвори. Държеше го, сякаш е талисман.

Не можеше да си избие от главата Алаис. Мислите му се люшкаха. В един момент съжали, че изобщо й се е доверил. Но ако не се довереше на Алаис, тогава на кого?

Ако им беше писано, всичко щеше да бъде наред. В случай че молбата, отправена към графа на Тулуза, бъдеше удовлетворена, до края на месеца те щяха да се завърнат победоносно в Каркасон, без да се е проляла и капка кръв. Пелтие щеше да издири в Безие Симеон и да научи коя е „сестрата“, за която му пишеше Хариф.

Ако така им беше отредено.

Пелтие въздъхна. Взря се в мирната гледка, разпростряла се пред негови си представи другото — безредие, разруха и унищожение.

Сведе глава. Знаеше, че не е могъл да постъпи иначе. Ако не се върнеше в Каркасон, поне щеше да издъхне със съзнанието, че е сторил всичко по силите си, за да опази Трикнижието. Алаис щеше да изпълни задълженията му. Неговият обет щеше да стане неин обет. Тайната нямаше да се изгуби в хаоса на битката или да гние в някой френски зандан.

Откъм стана се чуха звуци, мъжете бяха наставали и това върна Пелтие в настоящето. Беше време да потеглят. До залез-слънце ги чакаха дълги часове езда.

Той прибра писмото на Хариф в кесията и тръгна към стана. В дните напред едва ли щеше да има много такива мигове на спокойствие и кротко съзерцание.

Когато се събуди отново, Алаис лежеше в ленени чаршафи, а не на трева. Ушите й пищяха тихо като есенен вятър, който свисти сред дърветата. Тялото й бе изненадващо тежко и неподвижно, сякаш не беше нейно. Беше й се присънило, че с нея е Есклармонд и е положила на челото й хладна длан, за да отнеме температурата.

Отвори очи. Над нея бе познатият тъмносин балдахин. Стаята беше окъпана в нежната златиста светлина на залеза. Алаис долови лекото ухание на току-що запалени билки. На розмарин и лавандула.

Чу някъде наблизо и женски гласове, хрипливи и тихи. Жените шепнеха явно за да не я събудят. До празната камина точно като две стари гарги седяха Алзиет, жената на главния коняр, която всички мразеха, и Рание, хитра злобна клюкарка, омъжена за недодялан грубиян. Сестрата на Алаис — Ориан, често им възлагаше да свършат едно друго, но Алаис им нямаше вяра и недоумяваше как са се озовали в стаята й. Баща й не би ги пуснал за нищо на света.