Кейт Мос - Лабиринтът

Ив Био се беше проснал върху безмилостната земя, ръцете му бяха под прав ъгъл. Единият крак на младежа беше подвит под него и явно беше счупен, от панталона му стърчеше бялата кост на глезена. Другият беше обърнат неестествено. Една от светлокафявите мокасини се беше изхлузила.

Нубел приклекна и се опита да провери дали има пулс. Момчето още дишаше, но съвсем повърхностно, а кожата му беше студена и очите бяха затворени. Нубел чу в далечината очаквания вой на линейка.

— Ако обичате — извика той отново и се изправи. — Отстъпете назад.

Пристигнаха още два полицейски автомобила. По радиовръзката бе съобщено, че има ранен полицай, и затова на местопроизшествието вече имаше повече пазители на реда, отколкото любопитни. Те отцепиха улицата и отделиха очевидците на произшествието от зяпачите. Бяха делови и напрегнати.

— Не беше злополука, господин инспектор — поясни американката. — Колата тръгна право към него, движеше се много бързо. Беше невъзможно да се спаси.

Нубел я погледна изпитателно.

— Присъствали сте на злополуката, така ли, госпожо?

— Разбира се.

— Видяхте ли какъв беше автомобилът? Марката?

Тя поклати глава.

— Сребрист, само това мога да кажа.

Жената се обърна към съпруга си.

— Мерцедес — уточни той веднага. — И аз не успях да го разгледам добре. Обърнах се чак когато чух шума.

— Регистрационният номер?

— Струва ми се, че завършваше с единайсет. Всичко се разигра много бързо.

— Улицата беше почти безлюдна, господин полицай — повтори американката, сякаш се опасяваше, че той не я възприема сериозно.

— Видяхте ли колко души има вътре?

— Със сигурност един отпред. Но не мога да кажа дали и отзад имаше хора.

Нубел възложи на един от полицаите да запише подробностите, после отиде при задната врата на линейката, където качваха с носилка Био. Вратът и главата му бяха подпрени на шина, но изпод превръзката на раната бликаше кръв.

Младежът беше восъчноблед. Към устата му беше прикрепена тръбичка, ръката му беше прикачена към преносима система.

— Ще прескочи ли трапа?

Лекарят от „Бърза помощ“ се намръщи.

— На ваше място щях да позвъня на роднините му — отвърна той, докато затръшваше вратата.

Нубел удари с пестник отстрани по линейката и разхлаби вратовръзката си.

Трябваше да поговори с Био. Момчето не беше на себе си още откакто бе пристигнало под връх Суларак. Обикновено преливаше от ентусиазъм. А днес беше изнервено и притеснено, после се беше губило някъде половин следобед.

Нубел забарабани притеснено с пръсти по волана. Отие твърдеше, че Био изобщо не му е съобщил за пръстена. А защо той ще лъже за такова нещо?

При мисълта за Пол Отие Нубел усети как в стомаха го пронизва остра болка. Лапна един ментов бонбон, за да притъпи киселините. Това беше друга грешка. Нубел не биваше да допуска Отие близо до доктор Танър, макар че, като се замислеше, не виждаше какво друго би могъл да направи. Когато се получи съобщението за скелетите при Суларак, заедно с него пристигна и заповед Пол Отие да бъде допуснат до мястото и да му се окаже съдействие. Нубел не бе успял да разбере как Отие е научил за скелетите и на всичкото отгоре е уредил да го допуснат до тях.

Нубел се срещаше с Отие за пръв път, макар че подобно на повечето полицаи го знаеше по име. Отие беше адвокат, прословут с крайните си религиозни възгледи, и ако се вярваше на мълвата, половината криминална полиция и жандармерия в Миди му се подчиняваше безпрекословно. Един колега на Нубел бе призован като свидетел по дело на двама обвиняеми, защитавани от Отие. И двамата членували в крайнодясна организация и били обвинени в убийството на алжирец, таксиметров шофьор в Каркасон. Плъзнаха слухове, че полицаят е бил заплашван. Накрая обвиняемите бяха оправдани, а доста полицаи бяха принудени да напуснат силите на реда.

Нубел погледна слънчевите очила на Био, които беше вдигнал от земята. Беше му криво и преди това. А сега вече просто не можеше да си намери място.

Радиостанцията изпращя и избълва сведенията за близките роднини на Био, които Нубел беше поискал. Той поседя още малко така, после започна да набира телефонните номера.

Беше единайсет часът вечерта, когато Алис навлезе в предградията на Тулуза. Беше много уморена, за да продължи към Каркасон, и реши да потърси къде да пренощува.

Пътуването сякаш трая само миг. Главата й беше пълна с разбъркани образи на скелетите и на ножа между тях, на бялото лице, изникнало пред нея от мъртвешки сивата светлина, на момчето, повалено на земята пред църквата във Фоа. Дали беше мъртво?