Кейт Мос - Лабиринтът

След като се приготви, Мари-Сесил отиде на прозореца. Под нея улиците на Шартр се бяха разпрострели като върху пощенска картичка; делничните магазини и ресторанти се бяха сгушили в сянката на величествената готическа катедрала. Не след дълго от същите тези къщи щяха да излязат мъжете и жените, избрани да участват в обреда довечера.

Мари-Сесил затвори очи. Сега вече не виждаше познатите очертания на града и притъмнелия хоризонт, острата кула и сивата манастирска ограда. Вместо това виждаше, представяше си целия свят, който наподобяваше блещукаща карта и се беше ширнал пред нея.

Най-сетне беше достатъчно тя да се пресегне, за да го вземе.

Фоа

Алис се сепна и подскочи от упоритото звънене в ухото й.

— „Къде ли съм, да го вземат мътните?“

Бежовият телефон на лавицата над леглото иззвъня отново.

„Ами да.“ В хотелската стая във Фоа. Беше се върнала от мястото на разкопките, беше опаковала част от багажа си, после си беше взела душ. Последното, което помнеше, бе, че е полегнала за пет минути.

Затърси опипом слушалката.

— Oui. Allo?

Собственикът на хотела господин Ано говореше със силен местен акцент: широки гласни и носови съгласни. Алис го разбираше трудно и на живо. А по телефона, без помощта на веждите и на ръкомахането, това си беше невъзможно. Звучеше й като герой от карикатура.

— По-бавно, ако обичате — каза Алис. — Говорите много бързо. Не разбирам.

Настъпи мълчание. Някъде встрани се чу шушукане. После се обади госпожа Ано, която обясни, че някой чакал Алис на рецепцията.

— Жена? — попита тя обнадеждена.

Беше оставила бележка за Шийла в хотела на археологическата експедиция и две съобщения на гласовата й поща, но без резултат.

— Не, мъж — отвърна съдържателката.

— Добре — въздъхна Алис. — Идвам след две минути.

Прокара гребена през още влажната си коса и набързо облече фланелка и пола. Нахлузи еспадрилите и като се питаше кой ли я търси, се отправи към рецепцията.

Основният екип на археологическата експедиция беше отседнал в хотелче близо до мястото на разкопките. Алис вече се беше сбогувала с онези, които изобщо й обърнаха внимание. Никой друг не знаеше къде е. Алис беше скъсала с Оливър, кой ли наистина я беше издирил чак тук?

На рецепцията нямаше никой. Младата жена се взря в здрача, очакваше госпожа Ано да седи зад високото дървено бюро. Съдържателката обаче я нямаше. Алис надзърна към фоайето. Нямаше никой на старите ракитови столове и на двете кожени канапета край камината. Не се помръдваше и клюмналата въртяща се поставка за пощенски картички с изгледи от Фоа и Ариеж.

Алис се върна на рецепцията и натисна звънеца. Нанизите едри мъниста на вратата се раздвижиха и откъм помещенията, където живееха съдържателите, се показа господин Ано.

— Разбрах, че някой ме търси?

— Там — потвърди той и се надвеси над бюрото, за да й покаже.

Алис поклати глава.

— Няма никой.

Съдържателят заобиколи рецепцията, за да погледне, после сви рамене, изненадан, че във фоайето няма никой.

— Отвън ли?

Господин Ано изобрази с ръце мъж, който пуши.

Хотелът се намираше на малка пресечка, свързваща главната улица, където имаше само учреждения и закусвални и където беше пощата, невероятна сграда в стил ар деко от трийсетте години на двайсети век, с по-живописния средновековен център на Фоа и неговите кафенета и антиквариати.

Алис погледна наляво, после надясно, но не забеляза никого. По това време на деня всички магазини бяха затворени и улицата беше почти безлюдна.

Озадачена, тя се обърна и понечи да влезе в хотела, когато от един вход изникна мъж. Беше на двайсетина години и бе облечен във възголям светъл летен костюм. Гъстата му черна коса беше подстригана съвсем късо, очите му не се виждаха от тъмните очила. Държеше цигара.

— Доктор Танър.

— Да — потвърди предпазливо Алис. — Вие ли ме търсите?

Мъжът бръкна в горния джоб на сакото си и й подаде плик.

— Това е за вас. Заповядайте.

Постоянно се озърташе, явно се притесняваше да не ги видят. Изведнъж Алис го позна — беше младият униформен полицай, който придружаваше инспектор Нубел.

— Вече съм ви срещала, нали? На връх Суларак.

Младежът премина на английски.

— Много ви моля — рече той припряно. — Вземете го.

— Бяхте заедно с инспектор Нубел, нали? — настоя Алис.

По челото на младежа бяха избили капчици пот. Изненадващо сграбчи Алис за ръката и тикна в нея плика.