Кейт Мос - Лабиринтът

Нощта, когато Пелтие беше посветен в Noublesso de los Seres, се беше врязала ясно и дълбоко в съзнанието му. Проблясващите златни мантии и излинелият бял покров върху жертвеника, ослепителен като крепостите, блещукащи високо в планините над Алепо, сред кипарисите и портокаловите горички. Мирисът на благовонията, гласовете, нашепващи в мрака. Просветлението.

Тъкмо онази нощ бе надзърнал в сърцето на лабиринта и беше дал обет да брани тайната с цената на живота си.

Той доближи свещта. Дори и да нямаше печат, изобщо не се съмняваше, че писмото е от Хариф. Почеркът, изящните букви и точните пропорции между тях, Пелтие можеше да разпознае безпогрешно.

Пое си дълбоко дъх, после пъхна ножа под печата. Восъкът се разцепи с тих пукот и пергаментът се разгъна.

Писмото беше кратко. В горния край на листа се виждаха символите, които Пелтие помнеше от жълтите стени на пещерата с лабиринта край свещения град. Бяха на древния език, на който са говорели предците на Хариф, и за непосветените в Noublesso не значеха нищо.

Пелтие прочете думите на глас и познатите звуци му вдъхнаха увереност, сетне погледна писмото на Хариф.

Братко,

време е. Над тези земи се спуска мрак. Във въздуха се носи зло, зло, което ще унищожи и поквари всяко добро. Писанията вече не са в безопасност в равнините на Окситания. Време е Трикнижието отново да бъде събрано на едно място. Брат ти те чака в Безие, а сестра ти в Каркасон. На теб се падна да отнесеш книгите на по-сигурно място.

Побързай. Не след дълго летните проходи за Навара ще бъдат затворени, особено ако снегът подрани. Ще те чакам до празника на Сан Микел.

Pas a pas, se va luenh.

Указанията на Хариф бяха ясни. Той не искаше от него нищо повече от онова, което Пелтие се беше зарекъл навремето да даде. Въпреки това сега той се чувстваше така, сякаш са изсмукали душата му от тялото и са оставили кухо място.

Беше обещал да пази книгите по своя воля, но с наивността, присъща на младостта. Сега, когато беше пред прага на старостта, нещата бяха по-сложни. В Каркасон Пелтие живееше друг живот. Имаше други задължения, други хора, които обичаше и на които служеше.

Чак сега осъзна как си е внушил, че няма да доживее отново да го призоват. Че никога няма да бъде принуден да избира между верността и дълга към виконт Транкавел и задълженията си към Noublesso.

Никой не може да служи почтено на двама господари. Ако Пелтие стореше каквото Хариф искаше от него, това означаваше, че ще зареже виконта точно когато той имаше най-голяма нужда от него. Но докато стоеше до Реймон-Роже, Пелтие не можеше да изпълни дълга си към Noublesso.

Прочете писмото още веднъж, като се молеше решението да дойде само. Този път обърна внимание на израза: „Брат ти те чака в Безие“.

Хариф можеше да говори само за един човек: за Симеон. Но защо в Безие? Пелтие вдигна бокала и отпи, ала не усети вкус. Колко странно, че Симеон беше изникнал в съзнанието му точно днес, след толкова години отсъствие!

Приумица на съдбата? Съвпадение? Пелтие не вярваше нито в едното, нито в другото. Но как тогава да обясни уплахата, плиснала го, когато Алаис му беше описала трупа на убития, носещ се по водите на Од? Пелтие нямаше причини да смята, че това е Симеон, а бе сигурен, че е именно той.

Ами това: „Сестра ти в Каркасон“?

Озадачен, Пелтие започна да рисува с пръст по светлия слой прах върху дървената маса. Лабиринт.

Нима Хариф бе определил жена за пазителка? И дали тя през цялото време е била тук, в Каркасон, само на хвърлей от Пелтие? Той поклати глава. Това беше невъзможно.

Алаис стоеше на прозореца в стаята си и чакаше Гилем. Небето над Каркасон бе кадифено, наситеносиньо и беше забулило земята с нежно наметало. Откъм планините духаше лек сух северняк, който шумолеше сред листата на дърветата и тръстиките по бреговете на Од и носеше със себе си обещание за прохлада.

В Сан Микел и Сан Висан проблясваха светлини. Калдъръмените улици в самия Град кипяха от живот: хората ядяха, пиеха, разказваха си истории, пееха песни за любов, за храброст и загуба. На ъгъла след главния площад огънят в ковачницата още гореше.

„Чакам. Постоянно чакам.“

Алаис беше натъркала с билки зъбите си, за да са по-бели, и беше зашила в яката на роклята си торбичка с незабравки, за да ухае на хубаво. Стаята беше изпълнена със сладостната миризма на запалена лавандула.

Съветът беше приключил преди доста време и Алаис очакваше Гилем да си дойде или поне да прати някого да й каже кога ще се върне. От двора долу като дим се издигаха откъслечни разговори. Алаис зърна Жеан Конгост, мъжа на сестра й Ориан, който, тътрузейки нозе, прекоси двора. Тя преброи седем-осем chevaliers от замъка, които се втурнаха устремно заедно със своите ecuyers към ковачницата. Малко преди това младата жена видя как баща й се кара на някакво хлапе, че се навърта около параклиса.