Кейт Мос - Лабиринтът

Транкавел седна на стола и в залата веднага настана врява.

Пелтие не се сдържа. Наведе се и отпусна ръка върху рамото на младежа.

— Добре го каза! — пошушна му той. — Постъпи много благородно, господарю!

Споровете бушуваха часове наред.

Слугите сновяха, носеха кошници с хляб и грозде, огромни чинии с месо и бяло сирене и до безкрайност пълнеха отново и отново големите стъкленици с вино. Почти никой не ядеше, затова пък всички пиеха и това подклаждаше гнева им и замъгляваше здравия разум.

Животът извън замъка Контал си продължаваше, както преди. Камбанариите на църквите възвестяваха часовете за молитва. Монасите пееха, а монахините се молеха в Сан Назари, където се чувстваха като в пашкул. По улиците на Каркасон хората си вършеха работата. В предградията и къщите извън крепостните стени децата играеха, жените шетаха, търговците, селяните и занаятчиите ядяха, говореха си и играеха барбут.

Вътре в Голямата зала разумните доводи започнаха да отстъпват място на обиди и обвинения. Едни настояваха да се даде твърд отпор. Други смятаха, че трябва да се сключи съюз с графа на Тулуза, защото ако приблизителните данни за размера на войската, свикана в Лион, бяха верни, дори и да се обединяха, мъжете от Миди нямаше да спрат такъв враг.

Всеки чуваше в съзнанието си барабаните на войната. Някои си представяха честта и славата на бойното поле, кънтежа на желязо о желязо. Други виждаха планините и долините удавени в кръв, несекващ поток от ограбени и ранени, които след разгрома се скитат из опожарената земя.

Пелтие кръстосваше неуморно из залата и търсеше признаци на несъгласие и съпротива. Но не видя нищо, което да говори, че някой оспорва властта на виконта, и да дава основания за безпокойство. Беше убеден, че господарят му е сторил достатъчно, за да приобщи всички към себе си и че въпреки различните интереси владетелите на Окситания ще се обединят зад виконт Транкавел, каквото и решение да вземе той.

Разногласията следваха по-скоро географските граници, отколкото верските съображения. Владетелите, чиито земи се намираха в по-уязвимите равнини, предпочитаха да се уповават на силата на преговорите. Онези, чиито владения бяха в Черната планина на север или в Сабартес и Пиренеите на юг и запад, бяха решени да дадат отпор на кръстоносците и да се бият.

Пелтие знаеше, че дълбоко в себе си виконт Транкавел е заедно с вторите. Беше от същото тесто, както владетелите от планините, и притежаваше същия яростен независим дух. Пелтие обаче знаеше: здравият разум на Транкавел му подсказва, че единственият начин да запази земите си непокътнати и да защити народа си е да преглътне своята гордост и да преговаря.

Надвечер в залата миришеше на отчаяние, доводите се бяха изчерпали. Пелтие беше капнал от умора. Бе останал без сили да търси вратички и обиколни пътища, да подбира премерени изрази. Сега го болеше и глава. Той се чувстваше скован и стар, прекалено стар, както си помисли, докато въртеше пръстена, който винаги носеше на палеца си.

Беше време да приключват.

Пелтие нареди на един от слугите да донесе вода, после топна в нея квадратна ленена кърпа и я подаде на виконта.

— Вземи, господарю — рече му.

Транкавел пое с благодарност мократа кърпа и избърса с нея челото и врата си.

— Как смяташ, предоставихме ли им достатъчно време?

— Според мен да, господарю — отвърна Пелтие.

Транкавел кимна. Седеше, отпуснал твърдо ръце върху страничните резбовани облегалки на дървения стол, и изглеждаше спокоен, точно както първия път, когато беше станал на крака, за да се обърне към Съвета. Пелтие си помисли, че мнозина по-възрастни и по-опитни мъже биха се затруднили да овладеят Съвета. Но виконтът бе с твърд характер и това му даваше сили да продължи.

— Както се разбрахме ли, господарю?

— Да — потвърди Транкавел. — Те не са на едно мнение, но според мен малцинството ще се подчини на волята на мнозинството… — Той замълча и в думите му за пръв път се прокрадна нотка на нерешителност, на съжаление. — Но ми се иска, Бертран, да има и друг начин.

— Знам, господарю — отвърна тихо Пелтие. — Чувствам се по същия начин. Но колкото и да ни е обидно, нямаме друг избор. Единствената ти надежда да защитиш народа си е да се споразумееш с чичо си за примирие.

— Нищо чудно той да откаже да ни приеме, Бертран — сподели също тихо виконтът. — Последния път, когато се срещнахме, наговорих неща, които не биваше да казвам. Разделихме се скарани.