Кейт Мос - Лабиринтът

В дъното на подиума, много навътре в дебелата стена, имаше вратичка, водеща към покоите на виконта в Пенската кула, която беше най-старата в замъка Контал и служеше и за наблюдателница. Вратата беше затулена от дълга синя завеса, върху която също беше извезан гербът на Транкавел. Тя донякъде спираше свирепото течение в Голямата зала през зимата. Днес беше прихваната с тежък сърмен шнур.

Реймон-Роже Транкавел беше прекарал ранното си детство именно в тези помещения, после се беше завърнал да живее между древните им стени заедно с жена си Агнес дьо Монпелие и двегодишния си син и наследник. Падаше на колене в същия малък параклис, където бяха коленичили и родителите му, спеше в дъбовото им легло, където се беше родил. В летни дни като днешния гледаше на здрачаване от същите сводести прозорци и се любуваше на залезното слънце, което обагряше в червено небето над земите на Окситания.

От разстояние Транкавел изглеждаше спокоен и невъзмутим, кестенявата му коса се спускаше по раменете, а ръцете му бяха кръстосани зад гърба. Ала върху лицето му се четеше тревога и той непрекъснато поглеждаше към главния вход.

Пелтие беше плувнал в пот. Дрехите го стягаха под мишниците, бяха залепнали на кръста му. Той се чувстваше стар и неспособен да изпълни задачата, която му бяха възложили. Надяваше се чистият въздух да проясни главата му. Още не можеше да си прости, че си е изпуснал нервите и е допуснал враждебността към зет му да го отклони от задачата. Не можеше да си позволи разкоша точно сега да мисли за това. Ако се наложеше, щеше да се разправя по-късно с Дю Ма. Сега беше длъжен да стои до виконта.

Мислите му често го отвеждаха и при Симеон. Пелтие още усещаше смазващия страх, обзел го, докато обръщаше трупа във водата. И облекчението, когато бе видял издутото лице на непознатия, вторачил в него мъртви очи.

В Голямата зала беше много задушно. Бяха се събрали над сто мъже — църковници и държавници — и миришеше на пот, на тревога и вино. Всички разговаряха и обсъждаха нещо притеснено.

Когато Пелтие се появи, слугите до вратата се поклониха и се втурнаха да носят вино. Точно отсреща, в другия край на залата, имаше сложени в редица столове с високи облегалки от тъмно лъснато дърво, като столовете за хора в катедралната църква в Сан Назари. На тях седяха благородниците от Миди, владетелите на Мирпоа и Фанжо, на Курсан и Термьонес, на Алби и Мазаме. Всички те бяха поканени в Каркасон за празника на Сан Назари, а сега бяха повикани да участват в Съвета. На Пелтие му направи впечатление, че лицата им бяха напрегнати.

Той си запроправя път между групичките мъже, консули на Каркасон и изтъкнати граждани на търговските предградия Сан Висан и Сан Микел. В здрача покрай северната стена се бяха спотаили църковници и неколцина монаси с почти скрити зад наметалата лица и пъхнати в широките ръкави на черните им одежди ръце.

Рицарите на Каркасон, сред които и Гилем дю Ма, стояха пред огромна каменна камина от пода до тавана в дъното на залата. Escrivan 27 27 Писар (фр.). — Б.пр. Жеан Конгост, писар на Транкавел и съпруг на голямата дъщеря на Пелтие Ориан, седеше на високото си писалище отпред.

Пелтие спря пред подиума и се поклони. По лицето на виконт Транкавел се изписа облекчение.

— Извинявай, господарю.

— Не се притеснявай, Бертран, важното е, че вече си тук.

Долепиха глави, за да не ги чува никой, и си размениха няколко думи. Сетне по нареждане на Транкавел Пелтие пристъпи напред.

— Господа — ревна той. — Тишина, господа, ще говори вашият Seigneur, Реймон-Роже Транкавел, виконт на Каркасон, Безие и Алби.

Транкавел излезе на светло, разперил ръце за поздрав. Залата замълча. Никой не помръдваше.

— Benvenguda, господа, приятели верни — рече той. Добре дошли. Гласът му беше ясен и звънлив като камбана. — Benvenguda a Carcassona. Благодаря за търпението и присъствието ви. Признателен съм на всички ви.

Пелтие плъзна поглед по морето от лица и се опита да прецени в какво настроение е множеството. Долови любопитство, вълнение, сметкаджийство, трепет — разбираше всички тези чувства. Никой не знаеше как да се държи, докато не чуеше защо са повикани и по-важно, какво иска Транкавел от тях.

— Горещо се надявам — продължи виконтът, — че както сме предвидили, турнирът и празникът ще продължат в края на месеца. Днес обаче получихме новини, които са толкова сериозни, с такива тежки последици, та реших, че е редно да ви ги съобщя. Те засягат всички нас. Заради онези, които не са присъствали на последния ни Съвет, ще напомня как стоят нещата. Миналият Великден негово светейшество папа Инокентий III не можа да преглътне, че неговите нунции и проповедници не са успели да принудят свободния народ на нашите земи да се подчини на Римокатолическата църква, и призова към кръстоносен поход, целящ да освободи християнския свят от онова, което той нарече „рака на ереста“, плъзнал безпрепятствено из Окситания. Той заяви, че така наречените еретици — Bons Hommes, са по-опасни и от сарацините. Но колкото и страстни и пламенни да бяха словата му, те си останаха глас в пустиня. Кралят на Франция остана безучастен. Подкрепа почти нямаше. Злостта на негово светейшество папата беше насочена към чичо ми Реймон VI, граф на Тулуза. Именно заради невъздържаните действия на хората на чичо ми, замесени в убийството на папския нунций Петер де Кастелнау, негово светейшество насочи вниманието си към Окситания. Чичо ми беше обвинен, че се отнася с търпимост към ереста, плъзнала в неговите, а оттам и в нашите земи. — Транкавел се поколеба, после се поправи. — Не, не се отнася с търпимост, а направо насърчава Bons Hommes да търсят убежище във владенията му.