Кейт Мос - Лабиринтът

Тя се приближи до леглото и дръпна балдахина.

За нейно изумление Гилем още спеше точно както го беше оставила преди изгрев-слънце. Изглеждаше толкова спокоен и отпуснат. Дори Ориан, която рядко казваше добра дума за някого, признаваше, че той е един от най-красивите рицари на виконт Транкавел.

Алаис седна на леглото до него и го помилва по златистата кожа. После като никога се престраши, топна пръст в мекото влажно козе сирене и сложи парченце върху устните на съпруга си. Гилем промърмори и се размърда под завивките. Без да отваря очи, се усмихна морно и протегна ръка.

Алаис затаи дъх. Въздухът наоколо сякаш затрептя от очакване и обещание и тя остави Гилем да я придърпа към себе си.

Откъм коридора се чуха тежки стъпки и съкровеният миг отлетя. Някой викаше по име Гилем, гласът беше познат, но от гнева бе станал неузнаваем. Алаис подскочи и се вцепени при мисълта, че баща й може да стане свидетел на тази сцена на близост. Гилем рязко отвори очи точно когато Пелтие нахълта в стаята, следван от Франсоа.

— Закъсняваш, Дю Ма — ревна той, след което грабна наметалото от близкия стол и го запокити към главата на зет си. — Ставай. Всички вече са в Голямата зала и чакат.

Гилем трепна и седна в леглото.

— В залата ли?

— Виконт Транкавел е свикал всичките си рицари, а ти още се излежаваш. Да не би да си въобразяваш, че можеш да правиш каквото си искаш? — Сега той се беше надвесил над Гилем. — Е? Какво ще кажеш за свое оправдание? — В този миг Пелтие забеляза дъщеря си от другата страна на леглото и лицето му поомекна. — Извинявай, filha. Не те видях. По-добре ли се чувстваш?

Тя сведе глава.

— Благодаря, messire, добре съм.

— Дали се чувства по-добре ли? — попита объркан Гилем. — Зле ли си? Да не се е случило нещо?

— Ставай! Мисли му, Дю Ма, ако не си в Голямата зала, докато аз сляза по стълбите и прекося двора! — викна пак Пелтие и излезе с гръм и трясък.

В стаята се спусна мъчителна тишина. Алаис сякаш бе залепнала за пода от притеснение, макар да не знаеше за кого — за съпруга си, или за себе си.

Гилем избухна.

— Как смее да нахълтва по този начин тук! Какво си въобразява! — Той изрита яростно завивките на пода и скочи от леглото. — Дългът ме зове — заяви ехидно. — Не бива да карам великия майордом Пелтие да чака.

Алаис подозираше, че каквото и да каже, ще ядоса още повече мъжа си. Искаше да му разкаже какво се е случило на реката ако не за друго, то за да отклони вниманието му от неговия гняв, но беше обещала на баща си да не споменава на никого.

Гилем вече се обличаше с гръб към Алаис. Раменете му бяха напрегнати, докато си слагаше туниката и пристягаше колана.

— Може би има новини… — подхвана жена му.

— Това не го оправдава — тросна се Гилем. — Никой не ме е предупредил.

— Аз…

Алаис млъкна насред думата. „Какво да му кажа?“

Вдигна от леглото наметалото и му го подаде.

— Много ли ще се бавиш? — попита го тихо.

— Откъде да знам, нямам представа за какво ме викат в Съвета — отвърна той все така ядосано. Изведнъж като че ли се отърси от гнева си. Раменете му се отпуснаха и той се извърна към жена си, вече не беше намръщен. — Извинявай, Алаис. Нямаш никаква вина за поведението на баща си. — Гилем прокара ръка по брадичката й. — Ела. Помогни ми.

Наведе се, за да може Алаис да стигне връзките. Тя се надигна на пръсти и закачи кръглата катарама от сребро и мед върху рамото му.

— Merce, mon cor 25 25 Благодаря, сърце мое (окситански). — Б.пр. — благодари й Гилем, след като тя приключи. — Хубаво. Дай да видим за какво е цялата шумотевица! Вероятно за нещо несъществено.

— Сутринта, докато се връщахме с конете в Града, пристигна вестоносец — рече Алаис, без много-много да му мисли.

Веднага се укори. Сега мъжът й със сигурност щеше да попита къде е ходила толкова рано, и то с баща си, но вниманието му беше насочено към това да извади меча си изпод леглото и той не вникна в думите й.

Алаис трепна от грубия звук на желязо, когато Гилем вкара острието в ножницата. Именно този звук олицетворяваше повече от всичко друго, че той напуска нейния свят, за да отиде в света на мъжете.

Когато стъпките му заглъхнаха, Алаис огледа стаята. По рогозката на пода бяха полепнали бучки бяло сирене, влажни и мазни. Тя въздъхна и се наведе да вдигне дъската, но напипа отдолу нещо. Обърна я да види какво е.

Върху лъснатата повърхност на тъмното дърво беше изрязан лабиринт.

— Meravelhos! Колко красиво! — прошепна младата жена.