Кейт Мос - Лабиринтът

За да вижда по-добре, Сажо се изправи, като едвам се закрепи върху острия ръб на неравните керемиди, и точно тогава забеляза, че между кулите на портата се появява майордом Пелтие на мощен жребец, следван от Алаис, която също беше на кон. Тя изглеждаше разстроена и Сажо се запита какво ли се е случило и накъде са поели те. Не бяха облечени като за лов.

Сажо харесваше Алаис. Когато идваше на гости на баба му Есклармонд, тя си говореше с него, за разлика от много жени от замъка, които се правеха, че не го забелязват. Бяха прекалено погълнати от отварите и церовете, които искаха баба му да им приготви — за треска, за отоци, за по-леко раждане или за сърдечни дела.

Но през всичките години, откакто боготвореше Алаис, Сажо никога не я беше виждал в този вид. Момчето се плъзна по светлокафявите керемиди до ръба на покрива и скочи долу. За малко не падна върху една коза, завързана за килната настрани каруца.

— Ей! Какво правиш! — ревна някаква жена.

— Не съм я и докоснал — извика Сажо и на косъм се изплъзна от метлата й.

Градът се огласяше от звуците на пазарния ден, стелеха се какви ли не миризми. По всички улички дървените капаци на прозорците се блъскаха о камъка — слугите и собствениците искаха да проветрят, докато още не е станало много горещо. Бъчварите гледаха как чираците им търкалят с тътен и трясък бъчвите по калдъръма, като се надбягваха към пивниците, за да изпреварят конкурентите. Каруците се клатеха към главния площад по неравната земя, а колелата им поскърцваха и от време на време засядаха.

Сажо знаеше всички преки пътища в Града и се провираше през забързаните крака и ръце, промушваше се между овцете и козите, между магаретата и мулетата, натоварени със стока и кошове, между свинете, които пристъпваха бавно и лениво по улиците. Едно по-голямо момче с гневно лице беше подкарало нестройно ято гъски, които кряскаха и се кълвяха помежду си; опитаха се да клъвнат по голите крачета и двете момиченца, които стояха наблизо. Сажо им намигна, за да ги разсмее. Отиде точно зад най-грозната птица и плесна с ръце.

— Какво правиш? — разкрещя се другото момче. — Махай се оттук!

Момиченцата прихнаха. Една стара сива гъска се обърна, проточи врат и изсъска злобно в лицето на Сажо.

— Така ти се пада, глупак! — каза другото момче.

Сажо отскочи от тракащите оранжеви човки.

— Пази ги по-добре.

— Само пеленачетата се страхуват от гъски — взе да му се подиграва другото момче. — Нашето пеленаче страх ли го е от една безобидна малка гъска? Nenon. Бебе.

— Мен не ме е страх — изрепчи се Сажо, сетне посочи момиченцата, които се бяха скрили зад майка си. — Но те се плашат. Внимавай какво правиш.

— А теб какво те засяга, а?

— Просто ти казвам да внимаваш.

Другото момче се доближи и насочи пръчката към лицето на Сажо.

— И какво ще ми направиш? Точно ти?

Беше с една глава по-високо от Сажо. Кожата му беше цялата в синини и червени белези. Сажо отстъпи крачка и вдигна ръце.

— Попитах какво ще ми направиш — повтори другият хлапак, готов за бой.

Думите щяха да отстъпят място на юмруците, ако не беше старият пияница, който се беше свлякъл до стената и след като се събуди, се разкрещя да се махат и да го оставят на спокойствие. Сажо се възползва и се изплъзна.

Слънцето тъкмо се извисяваше над покривите на по-големите сгради, озаряваше с коси лъчи ту една, ту друга част от улицата и блещукаше по подковата върху вратата на ковачницата. Сажо спря и надникна вътре — дори от улицата усети върху лицето си горещината на пещта.

Отпред чакаха цяла тълпа мъже, както и неколцина по-млади ecuyers с шлемове, щитове или ризници на своите господари. Сажо си каза, че ковачът в замъка не може глава да вдигне от работа.

Той нямаше родословието и потеклото, за да стане chevalier, но това не го спираше да си мечтае. Усмихна се на един-двама малчугани, негови връстници, те обаче го погледнаха така, сякаш виждат празно място — както го бяха гледали и щяха да го гледат винаги.

Сажо се обърна и продължи нататък.

Повечето търговци на пазара идваха редовно тук и се бяха подредили на обичайните си места. Още щом Сажо излезе на площада, го удари миризмата на нагрята мазнина. Той поспря пред сергия, където един мъж правеше палачинки и ги обръщаше в топлия тиган. От уханието на гъста бобена чорба и на топъл ечемичено-пшеничен хляб на момчето му се прияде. То мина покрай сергии, където се продаваха катарами и грънци, сукно, кожи, местни стоки и екзотични колани и кесии от Кордова и от още по-далечни земи, но не спря. Само поразгледа сергията с ножици за стрижене на овце и с ножове, после отиде в другия край на площада, където държаха затворени повечето живи животни. Там винаги имаше много пилета и петли в дъсчени кафези, а понякога и чучулиги и мушитрънчета, които свирукаха и пееха. Най-любими му бяха зайците, струпани на купчинки — кафяви, черни и бели.