Кейт Мос - Лабиринтът

— Нямаше ли го? — попита рязко Пелтие. — Как така го нямаше?

Алаис вдигна очи, изненадана от смяната на тона.

— Палецът му беше отсечен. Отрязан до костта.

— На коя ръка, Алаис? — Сега вече баща й дори не криеше колко е притеснен. — Помисли. Важно е.

— Аз не…

Пелтие не й обърна внимание.

— На коя ръка? — повтори той.

— На лявата, на лявата ръка, сигурна съм. На ръката откъм моята страна. Мъжът беше обърнат с главата срещу течението.

Пелтие прекоси помещението, повика Франсоа и рязко отвори вратата. Алаис стана: беше разтърсена от реакцията на баща си и изумена от ставащото.

— Какво се е случило? Кажи ми, умолявам те. Защо е толкова важно на коя ръка?

— Незабавно оседлай коне, Франсоа. За мен дорестия, за господарката Алаис сивата кобила и един кон за теб.

Лицето на слугата както винаги си остана безизразно.

— Разбира се, messire. Далече ли отиваме?

— Само до реката. — Пелтие му махна да върви. — Побързай, човече. И вземи меча ми и чисто наметало за господарката Алаис. Ще те чакаме на кладенеца.

Веднага щом Франсоа се отдалечи и вече не можеше да ги чуе, Алаис се втурна към баща си. Той не пожела да я погледне в очите. Върна се при бъчвите и с разтреперана ръка си наля вино. Гъстата червена течност се разплиска от пръстената купа на масата и остави петна по дървото.

— Paire — примоли се Алаис. — Кажи ми какво става. Защо се налага да ходиш на реката? Това със сигурност не е твоя работа. Нека иде Франсоа. Аз ще му обясня къде.

— Ти не разбираш.

— Ами тогава ми кажи, за да разбера. Можеш да ми имаш доверие.

— Трябва сам да видя трупа. Да установя дали…

— Дали какво? — побърза да попита Алаис.

— Не, не — отвърна баща й и заклати глава. — Това не е твоя работа…

Гласът му заглъхна.

— Но…

Пелтие вдигна ръка — беше се овладял.

— Достатъчно, Алаис. Не питай повече. Предпочитам да ти спестя това, но не мога. Нямам избор. — Той рязко й подаде чашата. — Пийни. Ще ти вдъхне сили, ще ти даде смелост.

— Мен не ме е страх — възропта Алаис, беше се засегнала, задето баща й е изтълкувал нейното нежелание като уплаха. — Не ме е страх да гледам мъртъвци. Бях толкова разстроена заради шока. — Тя се поколеба. — Но те умолявам, messire, кажи ми защо…

Пелтие се обърна към нея и изкрещя:

— Стига!

Алаис отстъпи назад, сякаш я беше ударил.

— Извинявай — каза бързо баща й. — Не съм на себе си. — Той се пресегна и я докосна по бузата. — Никой не може да мечтае за по-вярна и непоколебима дъщеря.

— Защо тогава не искаш да ми се довериш?

Пелтие се подвоуми и за миг Алаис си помисли, че го е убедила. После на лицето му отново се появи вглъбеност и угриженост.

— Единственото, което трябва да направиш, е да ми покажеш — отвърна глухо баща й. — Останалото е моя работа.

Камбаните в Сан Назари започнаха да бият за третия от седемте канонични часа точно когато те излязоха с конете от Западната порта на замъка Контал. Бащата на Алаис яздеше отпред, тя и Франсоа го следваха плътно.

Тръгнаха по тесния прашен път с остри завои, който лъкатушеше надолу по хълма под градските стени. След като слязоха в равнината, пришпориха конете в лек галоп.

Следваха течението на реката нагоре към извора. Щом навлязоха в мочурищата, безпощадното слънце напече гърбовете им. Над застоялата вода на цели рояци кръжаха комари и черни блатни мухи. Конете тропаха с копита и размахваха опашки, за да прогонят рояците насекоми, които ги хапеха през тънката лятна козина.

Няколко жени перяха в сенчестите плитчини на отсрещния бряг на река Од — бяха нагазили във водата и биеха с бухалките прането, наслагано по плоските сиви камъни. По единствения дървен мост, свързващ мочурищата и селата на север с Каркасон и предградията му, се чуваше монотонното тракане на колела. Имаше и хора, които минаваха направо през реката там, където тя беше най-плитка: несекващ поток от селяни и търговци. Някои носеха на раменете си деца, други караха стада кози и мулета, всички се бяха отправили към тържището на главния площад.

Тримата яздеха мълчешком един зад друг. Навлязоха в гората и тръгнаха бавно между дърветата. По едно време баща й се обърна и й се усмихна. Алаис му беше признателна за това. Сега тя беше притеснена, нащрек, ослушваше се за признаци на опасност. Върбите в мочурището бяха надвиснали някак злобно над главата й и Алаис си представи очи, които ги дебнат от здрача, причакват ги и ги наблюдават. Сърцето й се свиваше.

Тя не бе съвсем наясно какво е очаквала, но когато излязоха на поляната, всичко беше мирно и тихо. Кошницата й си стоеше под дърветата, където я беше оставила, от ивиците плат се подаваха връхчетата на растенията. Алаис слезе от коня и подаде юздите на Франсоа, после отиде при водата. Сечивата й също си бяха там, където ги беше захвърлила.