Кейт Мос - Лабиринтът

Тя подскочи, когато баща й я докосна по лакътя.

— Покажи ми — подкани той.

Алаис го поведе по брега към мястото. Отначало не видя нищо и за миг се запита дали не е било само кошмар. Но трупът си беше там, носеше се във водата сред тръстиките малко по-нагоре по течението.

— Ето го. При зарасличето.

За нейна изненада баща й не повика Франсоа, а смъкна наметалото си и нагази в реката.

— Ти стой тук — провикна се той през рамо.

Алаис седна на брега и загледа как баща й крачи през плитчината, без да обръща внимание на водата, която му влизаше в кончовите на ботушите. Щом стигна до трупа, спря и извади меча си. Поколеба се за миг, сякаш се готвеше за най-лошото, после вдигна предпазливо с върха на острието лявата ръка от водата. Обезобразената длан, издута и посиняла, се закрепи за миг, после като жива се загърчи надолу към дръжката на меча и пак цопна във водата.

Пелтие прибра меча си в ножницата, наведе се и обърна трупа. Той заподскача във водата, главата клюмна, сякаш се опитваше да се откачи от врата.

Алаис побърза да се обърне. Не искаше да гледа отпечатъка на смъртта върху лицето на непознатия.

На връщане към Каркасон настроението на баща й беше съвсем различно. Очевидно му беше олекнало, сякаш от плещите му се беше смъкнал тежък товар. Той си бъбреше весело с Франсоа и ако срещнеше погледа на дъщеря си, й се усмихваше сърдечно.

Въпреки изтощението и отчаянието, че не разбира какво се разиграва, Алаис също бе преизпълнена с радост. Чувстваше се както едно време, когато беше яздила с баща си и двамата имаха време да бъдат заедно.

След като реката остана зад тях и те се упътиха към замъка, любопитството й все пак надделя. Тя събра смелост да зададе на баща си въпроса, който й беше на върха на езика още откакто бяха тръгнали.

— Разбра ли каквото искаше, paire?

— Да.

Алаис изчака, докато не стана ясно, че ще трябва да вади обяснението дума по дума.

— Но не беше той, нали?

Пелтие я погледна строго. Тя обаче продължи да упорства.

— А от описанието беше останал с впечатлението, че може би познаваш човека, така ли? И заради това настоя сам да видиш трупа, нали?

От блясъка в очите му Алаис разбра, че е на прав път.

— Мислех за един човек, който ми беше скъп — отвърна накрая той. — От времето в Шартр.

— Но този беше евреин.

Пелтие вдигна вежди.

— Да, беше евреин.

— Евреин… — повтори Алаис — твой приятел?

Мълчание. Алаис продължи да подпитва.

— Но не беше той, нали?

Този път баща й се усмихна.

— Не, не беше той.

— А кой тогава?

— Не знам.

Известно време Алаис мълча. Беше сигурна, че баща й никога не е споменавал за такъв приятел. Беше добър човек, търпелив, но въпреки това, ако беше разказвал за такъв приятел, за евреин в Шартр, тя щеше да запомни. Но понеже знаеше, че е безсмислено да говори за нещо против волята на баща си, опита друг подход.

— Но не беше грабеж, нали? За това се оказах права.

Сега вече Пелтие й отговори с охота.

— Не. Беше предумишлено убийство. Оставили са по трупа почти всички ценни вещи.

— Почти всички ли? — Баща й си замълча. — Ами ако някой ги е прекъснал? — предположи Алаис, като рискува да продължи с въпросите.

— Според мен не.

— Или може би са търсели нещо конкретно?

— Стига вече, Алаис. Сега не е нито времето, нито мястото.

Тя понечи да каже нещо — не й се щеше да прекъсват разговора, но той очевидно беше приключил. Алаис нямаше да узнае нищо повече. Щеше да направи добре, ако изчакаше баща й сам да повдигне темата. Прибраха се, без да си продумат.

Когато пред тях се очерта Западната порта, Франсоа избърза напред.

— Хубаво е да не споменаваш на никого за тазсутрешния ни поход — предупреди Пелтие.

— Дори на Гилем?

— Съпругът ти едва ли ще остане доволен, ако разбере, че си ходила сама на реката — напомни той кисело. — Мълвата плъзва бързо. Забрави за тази неприятна случка.

Алаис срещна с невинни очи погледа му.

— Разбира се. Щом такова е твоето желание. Имаш думата ми, paire. Няма да говоря за това с никого освен с теб.

Пелтие се подвоуми, сякаш подозираше, че тя го лъже, после се усмихна.

— Послушна дъщеря си, Алаис. Знам, че мога да ти имам доверие.

Застанало на покрива на пивницата, откъдето имаше добра видимост, момчето с кехлибарените очи и тъмнорусата коса се обърна да провери откъде идва шумът.

Откъм Нарбонската порта по оживените улици на Града препускаше вестоносец. Сажо отдалеч виждаше, че конят му беше много запенен. Зави рязко към моста, водещ към замъка Контал.